Слугата на отломъка
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-355-3
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слугата на отломъка». Краткое содержание книги:
Джарлаксъл е напуснал улиците на Мензоберанзан единствено със зли намерения. Злокобното влияние на кристалния отломък върху него се увеличава, докато дори собствените му агенти започват да се боят. Когато съмишлениците му от Бреган Д’аерте се обръщат срещу него, Джарлаксъл е принуден да намери спасение в мъжа, който е поробил.
— Нали каза, че сме по-силни от тях — напомни му Шарлота.
— В тази битка — може би — отвърна Рай’ги. — Ала онзи, който притежава достатъчно мъдрост, никога няма да открадне яйцето, ако така ще събуди заспалия дракон.
Шарлота продължи да се взира в него, чудейки се дали я подозират, или не. Рай’ги искрено се наслаждаваше на мисълта, че тази толкова хитра и способна жена, независимо дали бе виновна, или не, се безпокои.
Шарлота се обърна към стълбичката и понечи да поеме нагоре.
— Къде отиваш? — спря я Рай’ги.
— Да наредя на войниците на Басадони да се оттеглят — отвърна тя, сякаш се разбираше от само себе си.
Магьосникът поклати глава и й даде знак да се върне:
— Кимуриел ще го стори — обясни той.
Шарлота се поколеба (Рай’ги и този път изпита истинско удоволствие от очевидното й объркване и тревога) но накрая се подчини.
Берг’иньон просто не можеше да повярва — какъв бе смисълът от нападението, ако основната част от силите на Рейкърс щяха да останат невредими! Ала той бе израснал в суровото матриархално общество на Мензоберанзан, където мъжете отрано се научаваха да изпълняват заповеди, без да задават въпроси.
Обучен бе в бойните традиции на най-могъщия дом в Мензоберанзан, освен това разполагаше с многочислена войска, за да изпълни задачата си — унищожението на малкия, недобре защитен дом на Рейкърс, преден пост, разположен на вражеска територия. Въпреки съмненията, които Берг’иньон хранеше към тази промяна в плана, въпреки колебанията си, по устните му играеше нетърпелива усмивка.
Съгледвачите, най-потайните и безшумни сред потайните си и безшумни събратя, се върнаха. Само преди няколко минути с помощта на магически тунели бяха проникнали в дома над тях и сега съобщиха наученото на своя предводител, използвайки безмълвния език на знаците.
Увереността на Берг’иньон нарасна още повече, а с нея и недоумението му защо си бяха набелязали единствено тази цел. В малката къща над тях имаше едва двайсетина човека и като че ли никой от тях не можеше да си служи с магия. Според току-що завърналите се съгледвачи, те до един бяха улични главорези, оцеляващи благодарение на умението да се спотайват в сянката на по-могъщите от тях.
Нямаше обаче сянка, която да може да ги скрие от острия взор на Мрачните.
За разлика от Берг’иньон и войниците му, които знаеха какво да очакват от противника, шепата хора дори не подозираха за надвисналата над главите им гибел.
— Командирите запознати ли са с всички възможни пътища за отстъпление? — попита Берг’иньон на езика на жестовете.
Това, че използва лявата си ръка за думата „отстъпление“, означаваше, че има предвид всички пътища, по които врагът можеше да се опита да избяга.
— Магьосниците са заели съответните позиции — безмълвно отвърна един от съгледвачите.
— Предводителите на нападението знаят какво трябва да правят — добави друг.
Берг’иньон кимна и след като даде знака за начало на операцията, отиде да заеме мястото си. Неговият отряд щеше да влезе последен в сградата, но за сметка на това щеше да използва най-прекия път до върха и първи да се изкачи дотам.
В групата на Берг’иньон имаше двама магьосници.
Единият стоеше със затворени очи, готов да предаде сигнала на Берг’иньон. Другият, вдигнал поглед към тавана, държеше в протегната си ръка шепа семена от срещащите се само в Подземния мрак гъби селуси.
— Време е — магическият шепот проникна през стените на тунелите и достигна до ушите на всички елфи.
Магьосникът, който гледаше към тавана, размаха ръце, описвайки полукръгове, напред-назад, напред-назад, като в същото време си напяваше нещо под носа.
Заклинанието му завърши с подобен на змийско съскане звук и той протегна разперените си пръсти нагоре.
По повърхността на каменния таван тутакси плъзнаха безброй вълнички, сякаш елфът бе потопил пръсти в съд с вода. Магьосникът остана така в продължение на дълги минути, докато таванът над главата му не се превърна в неясно, размито петно.
После камъкът изчезна напълно, а на негово място се появи коридор, който минаваше направо през солидната материя и отвеждаше до приземния етаж на сградата.
Един от хората на Рейкърс бе имал лошия късмет да се намира точно на ръба на магическата дупка и сега отчаяно махаше с ръце, мъчейки се да запази равновесие.