Ледената принцеса

— Чудесно. Страшно съм ти благодарен. Наистина. Биргит е доста лабилна и искам някой да я наглежда, докато дойда. Ще й се обадя да й кажа, че тръгваш към нея. Ще пристигна някъде след дванайсет. Тогава ще говорим повече. И още веднъж благодаря.

Все още сънена, Ерика бързо се пъхна в банята, за да си наплиска лицето. После облече вчерашните си дрехи, среса се, сложи си туш за миши и след по-малко от десет минути вече седеше зад волана. Трябваха й още пет минути, за да стигне до улица „Талгатан“ на залива Селвик. Точно петнайсет минути след проведения с Хенрик разговор позвъни на вратата.

През последните дни след първото посещение на Ерика Биргит се бе стопила. Дрехите й стояха като на закачалка. Този път я отведе в кухнята, а не в дневната.

— Благодаря, че дойде. Толкова съм притеснена, че не мога да си представя да седя тук и да чакам Хенрик съвсем сама.

— Той ми каза, че си получила обаждане от участъка в Танумсхеде?

— Да, тази сутрин в осем часа ми се обади инспектор Мелберг и ми съобщи, че с Карл-Ерик и Хенрик трябва веднага да се явим в кабинета му. Обясних му, че Карл-Ерик е заминал спешно по работа и че ще се върне утре, и го попитах дали бихме могли да отидем тогава. Точните му думи бяха, че този вариант е неприемлив и че за момента е достатъчно да го посетим само двамата с Хенрик. Полицаят бе изключително груб и аз, разбира се, веднага се обадих на Хенрик и му казах да дойде тук възможно най-бързо. Страхувам се, че звучах доста притеснено, затова Хенрик предложи да ти се обади и да провери дали не можеш да постоиш при мен няколко часа. Наистина се надявам да не смяташ, че проявяваме твърде голямо нахалство. Едва ли искаш да те набъркваме още повече в нашата семейна трагедия, но не знаех към кого да се обърна. А и преди ми беше като дъщеря, затова реших, че може би…

— Не мисли за това. С радост ще помогна. Уточниха ли от полицията за какво става въпрос?

— Не. Но аз мога да предположа. Нали ти казах, че не се е самоубила? Нали?

Ерика импулсивно сложи ръка върху тази на Биргит.

— Моля те, Биргит, не си вади прибързани заключения. Може и така да е, но не бива да правим спекулации, преди да сме сигурни.

Часовете край кухненската маса й се сториха цяла вечност. Разговорът им замря само след няколко минути и единственото, което нарушаваше тишината, бе тиктакането на часовника. Ерика проследяваше с пръст кръговете по гладката повърхност на мушамата. Биргит бе също толкова изискано облечена и гримирана както при последната им среща, но изглеждаше уморена и изтерзана, като размазана снимка. Свалените килограми не й се бяха отразили добре, тя и преди бе страшно слаба, а сега устата и очите й съвсем се бяха сбръчкали. Стискаше толкова силно чашата си за кафе, че кокалчетата й бяха побелели. Ако Ерика намираше чакането за мъчително, то за нея трябва да беше нетърпимо.