Укротителят на лъвове

* * *

Рики пазеше тайната ѝ дълбоко в себе си, в едно специално кътче. Откакто Виктория изчезна, той въртеше и превърташе информацията в главата си, анализираше я от всеки възможен ъгъл и се опитваше да разбере дали по някакъв начин може да е свързана с изчезването. Не му се вярваше, но съмнението оставаше. Ами ако... Тези две думи все се въртяха в главата му, особено вечер, когато лежеше и се взираше в тавана: ами ако. Въпросът беше дали е сбъркал, дали мълчанието му бе ужасна грешка. В същото време беше толкова просто да задържи тайната в себе си, заровена завинаги, както сега щеше да бъде заровена Виктория.

– Рики?

Стресна се от гласа на Йоста. Седеше си на дивана и почти бе забравил за полицая и всичките му въпроси.

– Сещаш ли се за още нещо, което може да има отношение към разследването? Сега, след като може би се оказва, че Виктория е била държана някъде наблизо.

Гласът на Йоста звучеше меко и тъжно и Рики виждаше колко е изморен. Харесваше възрастния мъж, който беше връзката им с полицията през последните месеци. Знаеше, че Йоста също го харесва. Винаги се беше разбирал с големите и още от малък често му казваха, че имал душа на възрастен. Може би беше така? Във всеки случай имаше чувството, че от вчера е остарял с хиляда години. От мига, в който Виктория умря, вече не очакваше нищо от предстоящия си живот.

Поклати глава.

– Не, вече разказах всичко, което знам. Виктория беше обикновено момиче, с обикновени приятели и интереси. А ние сме нормално семейство – е, почти...

Той се усмихна и погледна майка си, но тя не отвърна на усмивката му. Хуморът, който винаги ги бе обединявал, бе изчезнал с Виктория.

– Чух от съседите, че сте помолили за помощ при претърсването на околните гори. Смяташ ли, че това може да даде резултат?

Маркус погледна Йоста с надежда. Лицето му беше посивяло от изтощение.

– Да се надяваме. Хората се стекоха да помагат, така че с малко късмет може би ще открием нещо. Все някъде трябва да са я държали.

– Ами другите момичета? Тези, за които писаха вестниците? – попита Хелена и се протегна към чашата кафе.

Ръката ѝ трепереше и Рики го заболя сърцето, като видя колко е отслабнала. Тя и преди беше дребна и деликатна, но сега бе толкова изтъняла, че скелетът ѝ се очертаваше под кожата.

– Продължаваме да си сътрудничим с другите полицейски управления. Всички искат да разрешат случая, така че си помагаме и обменяме информация. Ще вложим всички сили да открием кой е отвлякъл Виктория, а вероятно и другите момичета.

– Имам предвид... – Хелена се поколеба. – Мислите ли, че същото нещо...

Тя не можа да завърши изречението, но Йоста разбра какво иска да попита.

– Не знаем. Но, да, вероятно...

Той също не довърши.

Рики преглътна. Не искаше да мисли за това, на което е била подложена Виктория. Но въпреки това картините си пробиха път до съзнанието му и гърлото му се сви. Красивите ѝ сини очи, в които винаги бе имало такава топлина. Такива искаше да си ги спомня. Не можеше да мисли за ужасяващите дупки на тяхно място.