На един черпак разстояние
- Автор: Морей Ричард
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Вакон
- ISBN: 9789549535723
- Переводчик: Цветелина Лакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «На един черпак разстояние». Краткое содержание книги:
„На един черпак разстояние“ е разказ за тридесетте метра, които отделят новата индийска кухня от традиционната френска – разстояние, което като море разделя различни култури и народи от техните вкусове и желания. Ричард Морей е създал жив и пленителен разказ за семейството, националността, предразсъдъците и неизбежността на съдбата.
Тогава Абида ме хвана за ръката и ми показа как Шарден е рисувал отново и отново един и същи мъртъв заек, една и съща яребица и една и съща чаша – в кухнята. Или пък една и съща жена, една и съща миячка и един и същи прислужник – отново в кухнята. Когато започнах да виждам повтарящия се мотив, Абида ми прочете с почти еротичен шепот откъс от сухарски текст, написан от някакъв полумумифициран изкуствовед. „Шарден вярвал, че може да открие Бог в ежедневието, в уюта на собствената си кухня. Той никога не потърсил Бог другаде, просто изобразявал отново и отново все същия натюрморт и безвремието в кухнята на дома си.“
– Обожавам го – прошепна Абида.
Спомням си как ми се прииска да кажа: „А аз обожавам теб“. Думите бяха на върха на езика ми.
Но не ги произнесох. След изложбата прекосихме тичешком площад „Пикадили“, смеейки се, миг преди светофарът да светне червено и колите да се втурнат към нас.
Църквата „Свети Джеймс“ на площад „Пикадили“ беше посивяла от времето тухлена постройка, проектирана от Кристофър Рен54, която стоеше обърната с лице към площада, но леко встрани от него. В настлания с каменни плочи двор пред църквата имаше няколко сергии за антикварни стоки, които предлагаха порцелан, марки и сребърни съдове. Малката градинка на църквата, сгушена зад ъгъла обаче, притежаваше типичен британски чар – в нея насред вековни дъбове и ясени растяха крехка лавандула, астри и кандилки, които бяха диви и не особено поддържани.
54 Сър Кристофър Майкъл Рен (1632-1723) – изтъкнат английски архитект – б. пр.
Сред цъфналите храсти се издигаше статуя на жена от зеленикав бронз – Богородица, предполагам – която с вдигнати ръце призоваваше изгубените лондонски души към този оазис в сърцето на града. В ъгъла на малката градинка беше паркирана зелена каравана. Докато вървяхме към една пейка, минахме покрай отворената врата на очуканото старо возило и плахо надзърнахме вътре. В караваната седеше рошава социална работничка, която разлистваше лъскаво списание и сякаш търпеливо чакаше следващия бездомник, който щеше да се отбие за чаша чай и съвет.
Седяхме в идиличната градинка и ядяхме обяда, който Абида беше донесла от вкъщи, когато тя хвърли бомбата. Покани ме на литературно четене и вечеря в Уайтчапъл55, където щях да се запозная с приятелите й от университета. Веднага разбрах за какво иде реч. Искаше да види дали ще си допадна със състудентите й; за мен това щеше да бъде изпитание, затова промълвих:
55 Район на Лондон – б. пр.
– Разбира се. С удоволствие. Ще дойда.
Едно ще ви кажа – ужасно е за едно момче да преживее гибелта на майка си точно в тази крехка възраст, когато едва е започнало да открива влечението си към жените. Смъртта се преплита с женствеността и наслоява чернилка в душата като следите по дъното на загоряла тенджера. Колкото и да търкаш с тел и почистващи препарати, следите остават.
По времето, когато излизах с Абида, аз прекарвах доста време в бърлогата на един съсед от Саутхол на име Дийпак. Дийпак беше от хората, които баща ми наричаше „английски фукльовци“. В желанието си да се отърват от него родителите му го бяха изпратили да живее в мазето, което Дийпак беше обзавел с меки кресла, свръхмодерна стереоуредба и телевизор. А в ъгъла беше сложил маса за настолен футбол.
Настолният футбол, уверявам ви, е сатанинско изобретение на Запада, което те кара да забравиш всичко останало. Единственото, което искаш, е да въртиш ръчката, да удряш малкото топче и да слушаш как бялата сфера профучава във въздуха и се удря във вратичката на противника. Започнах все по-често да навестявам мазето на Дийпак, където двамата първо пушехме хашиш, а после с часове въртяхме лостовете и карахме малките дървени човечета да правят щури маневри.
В петъка преди срещата със състудентите на Абида отново отидох до бърлогата на Дийпак и заварих две кикотещи се английски девойки, които бяха потънали в меките кресла като малки сочни праскови. Дийпак ме представи на Анджи – апетитно чипоносо миньонче, чиито руси коси бяха усукани като птиче гнездо и прикрепени към главата с фиби. Анджи носеше лъскава черна минипола и така се беше изтегнала в креслото, че виждах сините й памучни гащички, докато пухкавите й бели крачета се люлееха насам-натам и ме удряха в коляното.
Не помня колко дълго сме си говорили. Помня само, че когато подадох джойнта на Анджи, тя сложи ръка на крака ми, прокара ноктите си с олющен лак по вътрешния ръб на дънките ми и аз усетих как изтръпвам. Малко по-късно двамата се бяхме вкопчили здраво един в друг и се целувахме като обезумели. Няма да навлизам в подробности, ще кажа само, че накрая двамата се озовахме в дома на Анджи – родителите й бяха заминали за уикенда – и прекарахме два дни в леглото.