Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
Трябваше да вземат нещата по̀ на сериозно. Ритащите крака са опасна работа. Подтикван от отчаянието, изритах силно и петата на ботуша ми срещна нещо твърдо, което изхрущя като нос. Някой издаде звук, много подобен на издадения от Ален тази сутрин, когато счупих вазата в главата му.
Допълнителният тласък се оказа достатъчен. Подобната на тел преграда се впи по-дълбоко, като студен нож, режещ месото ми, а после нещо поддаде. Имах чувството, че по-скоро поддавам аз, а не преградата, сякаш се напуках и тя мина през мен, но както и да е, озовах се на свобода и полетях надолу цял, а не на две парчета.
Победата ми се оказа доста пирова — наградата ми беше полет от два етажа височина с лицето надолу право към калдъръма.
Когато на човек не му остане дъх да крещи по време на падане, значи е падал прекалено дълго. Прекалено дълго и прекалено бързо, за да има някакъв разумен шанс да стане отново. Нещо обаче ме дърпаше и забави малко скоростта ми, а ужасен раздиращ звук заглушаваше писъка ми, докато падах. Въпреки това се стоварих на земята със сила, предостатъчна да ме убие, ако не беше голямата купчина позасъхнали изпражнения, събрани под отходния отвор на тоалетните. Пльоснах право в нея.
Изправих се с олюляване, като плюех гнусотията, изпълнила устата ми, изревах едно проклятие, подхлъзнах се и моментално пльоснах обратно. Подигравателен смях някъде отвисоко потвърди, че имам публика. Вторият ми опит ме остави по гръб и да бърша лайната от очите си. Погледнах нагоре и видях, че цялата стена на операта е покрита с преплитащи се символи — с едно изключение. Прозорецът, през който се бях изтърсил, беше чист и някакво мъжко лице надничаше през оставената от мен дупка. Навсякъде другаде черните крайници на калиграфията на Мълчаливата сестра оплитаха кепенците и ги притискаха затворени, но върху разбития кепенец на тоалетната нямаше и помен от тях. Надолу от него в зидарията се протягаше дълбока пукнатина, следваща пътя на моето падане. От пукнатината бликаше странна златиста светлина, нашарена с трепкащи сенки, и озаряваше както уличката, така и зданието.
Бързо, но внимателно се изправих и се огледах за Мълчаливата сестра. Вероятно точно преди да падна беше свила зад ъгъла. Не можех да видя колко още ѝ остава, за да завърши примката си. Измъкнах се от купчината лайна и отстъпих към средата на уличката, като бършех мръсотията от дрехите си — без особена полза. Нещо се бе закачило за пръстите ми и забелязах, че държа черна лента, която приличаше по-скоро на гърчещия се крак на някакво кошмарно насекомо. С вик я откъснах от себе си и осъзнах, че в ръката ми виси един от символите на вещицата — стигаше почти до земята, трепкаше от повея на някакъв несъществуващ ветрец… сякаш се опитваше да се увие пак около мен. Захвърлих го с погнуса, обзет от чувството, че е по-мръсен от всичко, което ме покриваше.
Остър пукот ме накара да погледна пак към сградата. Пред очите ми пукнатината се разшири, плъзна на още пет стъпки надолу и почти достигна земята. Писъкът, който се изтръгна от мен, беше по-момичешки, отколкото бих очаквал. Без никакво колебание се обърнах и хукнах. Отгоре се разнесе още смях. Поспрях в края на уличката с надеждата да ми хрумне нещо духовито, което да изкрещя на Ален. Но всякакви остроумия излетяха от главата ми, когато по цялата стена до мен символите започнаха да пламват. Всеки от тях се разпука и засия, като че ли се бяха превърнали в пролуки към някакъв огнен свят, който очаква всички ни току под повърхността на камъка. В този миг осъзнах, че Мълчаливата сестра е завършила делото си и че Ален, приятелите му, старецът с неговото вино и всеки друг човек вътре ще изгори. Кълна се, в този момент ми дожаля даже за оперните певци.
— Скачайте, идиоти! — изкрещях през рамо, без да спирам.
Свих зад ъгъла на пълна скорост и се подхлъзнах; обувките ми още бяха омазани с лайна. Проснах се върху калдъръма и погледът ми се оказа обърнат назад към уличката, вече озарена от ослепително сияние, нашарено с пулсиращи сенки. Всички символи пламтяха. Но една конкретна сянка си оставаше неизменна: Мълчаливата сестра, парцалива и неподвижна, все така само малко повече от петно за очите въпреки сиянието от стената до нея.