Буревестник [Войните на Розите-1]

— Отдръпнете си. Аз съм Йорк и имам спешна работа при краля.

Пазачите се вкамениха с втренчени очи. Единият погледна към другаря си и онзи неловко премести хватката си върху пиката. Дежурството му щеше да свърши веднага щом слънцето премине над бойниците и той погледна с раздразнение златната нишка, която се показваше на хоризонта. Още само няколко минути и той щеше да е в стаичката на пазачите, да си хапва закуската и да се чуди за какво е цялата шумотевица.

— Милорд, нямам нареждане да ви пусна — рече той. Преглътна нервно, когато Йорк втренчи гневния си поглед с пълна сила в него.

— Такъв е характерът на спешните обстоятелства. Махни се от пътя ми или ще заповядам да те набият с камшици.

Пазачът преглътна и отвори уста да му отговори, поклащайки глава. Още щом понечи да повтори думите си, гневът на Йорк изригна. Той направи рязък жест и един от хората му сграбчи пазача за гърлото с ръка, облечена в метална ръкавица, вдигна го във въздуха и го размаза върху вратата. Звукът беше силен, отекна във външните стени. Някой, който вървеше наблизо, изрева и вдигна тревога.

Пазачът се бореше бясно и другарят му свали пиката. Друг мъж от хората на Йорк пристъпи и нанесе удар в брадичката му, от което пиката и притежателят ѝ се строполиха шумно на земята. Първият пазач бе довършен с две бързи крошета, които размазаха носа му по цялото лице.

Неколцина пазачи притичаха иззад ъгъла на петдесетина ярда, водени от червенобузест сержант и с изваден меч. Йорк хвърли студен поглед в тяхна посока, после отвори вратата и влезе.

Вътре той спря и се обърна.

— Франсис, дръж вратата. Вие, двамата, елате с мен — заповяда им.

Най-едрият от тримата притисна вратата с тялото си, пусна резето и го задържа с две ръце. То веднага се разтресе, когато някой отвън се хвърли с все сила към вратата. Без да каже и дума, херцогът се затича през стаите. Личните покои на краля бяха отпред, а той познаваше достатъчно добре Уиндзор, за да не се колебае. С пълна скорост прелетя през празния салон с високи тавани и нагоре по стълбите, сетне поспря, а неговите хора едва не се блъснаха в него. И тримата стояха и дишаха тежко, докато Йорк впи поглед в застаналия насреща Дерихю Бруър, облегнат на ниския каменен прозорец, който гледаше към огромния ловен парк на Уиндзор.

— Добро утро, милорд. Боя се, че кралят не се чувства достатъчно добре за посетители, ако него искате да видите.

— Изправи се, когато говориш с мен, Бруър — скастри го херцогът, който влезе по-навътре в стаята, после спря. Погледът му зашари подозрително наоколо, като търсеше някакво обяснение за увереността на оглавяващия шпионите. С въздишка Дери се отблъсна от прозоречния перваз и се прозя. Един етаж по-долу се чуваше ритмичното блъскане, с което пазачите отвън се мъчеха да разбият вратата.