Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
„Гуглата да ме вземе дано… горкият Круппе…“ Уискиджак изпъшка. Беше целият покрит с драскотини, усещаше първите жегвания на големите отоци под очуканата и разкъсана броня, но удивително, кокалите му бяха непокътнати. Напрегна насълзените си очи към билото на хълма.
Сипея вече го нямаше. На негово място имаше надвиснала стръмна скала. По-голямата част от платото вече просто не съществуваше, заличена напълно, останало беше само едно малко плоско островче… на което Уискиджак видя фигури, които вече се раздвижваха, надигаха се. Коне залитаха и се изправяха. Чу се и отчаяният рев на муле.
На север, прорязала диря по хълбока на някаква далечна долина и след това през хълмовете, се виждаше тясна димяща цепнатина, димяща и сякаш бездънна.
Уискиджак се измъкна с мъка от камъните и се изправи.
Видя Каладън Бруд, с провисналия в ръцете му чук, скован и неподвижен… а пред бойния главатар, насред малкото островче земя, стоеше Круппе. И изтупваше прахта от дрехите си. Цепнатината бе тръгнала от там, където чукът се беше ударил в земята, беше се раздвоила около ниския дебел даруджистанец и се съединяваше отново зад него.
Уискиджак с усилие сдържа смеха си — съзнаваше колко отчаяно и дразнещо щеше да прозвучи. „Е, видяхме го гнева на Бруд. А Круппе, този нагъл дребосък, му е устоял. Ако изобщо беше нужно доказателство, че този дару не е това, което изглежда…“ И се намръщи. „Демонстрация, как не… но чудно, към кого беше насочена?“
Отчаян вик го откъсна от мислите му.
Корлат. Беше се присвила и се взираше на север.
Цепнатината, чак сега забеляза Уискиджак — и вътрешният му смях секна — се изпълваше с кръв.
„Гноясала, гниеща кръв. Беру да ни пази, Спящата богиня… Бърн спи предсмъртния си сън, отровения.“ И това, осъзна той, беше най-ужасното разкритие. „Отровена… скритата ръка на Сакатия бог…“
Очите на мхаби се отвориха рязко. Фургонът подскачаше по коловоза. Тътен разтърсваше земята. Виковете на ривите ехтяха отвсякъде, жален хор, изпълнен с тревога и ужас. Костите и мускулите й проплакаха, подмятани от труса, но да заплаче не можеше. Искаше само да се скрие.
Тътенът заглъхна, остана само далечното мучене на бедерини и — по-наблизо — тихите стъпки на ближните й, притичващи покрай фургона. Стадото беше на ръба на паниката и слепият му устрем в бягство изглеждаше неизбежен.
В сънищата си беше отново млада, но тези сънища не носеха радост. Странници вървяха из тундрата, в която неизменно се озоваваше. Приближаваха се. Тя бягаше. Втурваше се като снежен заек. Бягаше, все бягаше.
Странници. Не знаеше какво искат от нея, ала я търсеха — това поне беше ясно. Следяха дирята й като ловци своята плячка. Да спи означаваше да се буди изнемощяла, с треперещи крайници, с повдигаща се за болезнено вдишване гръд.
Бяха я спасили от Бездната, от онези безчетни разкъсани души, изгубени в своя вечен и отчаян глад. Спасена от дракон. „И за какво? За да ме остави някъде, където ме дебнат и гонят неспирно?“
Времето течеше, накъсано от подвикванията на пастирите към наплашените бедерини. Панически бяг нямаше да има. Земята все още тътнеше, но трусовете отслабваха и ставаха все по-редки.
Мхаби простена тихо, когато фургонът подскочи отново, и отвори очи. Бяха дошли двамата дару, Кол и Мурильо.
— Събудила си се — отбеляза съветникът. — Не се изненадвам.
— Оставете ме на мира — промълви тя и придърпа кожите около разтрепераното си тяло, настрана от двамата мъже. „Толкова е студено…“
— Някаква представа какво е станало там напред? — попита Мурильо.
— Бруд май си изтърва нервите.
— Богове! С кого? Каллор? Тоя кучи син заслужава…
— Не е Каллор, приятел — изръмжа Кол. — Да чуем друго предположение — няма да ти е трудно.
Мурильо простена.
— Круппе.
— Гуглата ми е свидетел, късал ни е нервите на всички сегиз-тогиз, само че никой от нас не е в състояние да разцепи заради това половината свят и да вдигне нови планини.
— Да не са го убили наглия изтърсак? Не мога да повярвам…
— А, не, останал е непокътнат. Типично. Мрънкал само, че се е напрашил. Никой друг също не е пострадал, само дето самия боен главатар го ритнало в главата едно ядосано муле.
— Мулето на Круппе? Онова, дето спи, докато върви?
— Да бе, същото.
„Спи. И сънува, че е кон, несъмнено. Величествен, висок, буен…“
— Странно е това животно наистина. Не бях виждал досега муле, което да е толкова… наблюдателно. За всичко. Кралице на сънищата, това е най-странната планинска верига, която съм виждал!
— Да, Мурильо. Тя наистина изглежда по-голяма, отколкото е всъщност. Изкривява погледа. Прекършен гръбнак, като нещо, което можеш да видиш на ръба на самия хоризонт, само че ето ти я, на половин левга от нас. Мъчително е да мисли човек за нея, ако ме питаш…