Вакантен пост

(Мърлявото ръсещо мръсотии момченце, за чието съществуване бяха подозирали малцина и за което никой не го беше особено еня, освен майка му и сестра му, с удавянето си бе претърпяло такова преобразувание в колективното пагфърдско съзнание, че вече всички говореха за него като за водно бебе, херувимче, чисто и нежно ангелче, което всеки би обгърнал с обич и съчувствие, ако бяха успели някак си да го спасят.

Но дори и иглата, и пламъкът не промениха по никакъв начин репутацията на Кристъл; напротив, зафиксираха я окончателно в умовете на старите пагфърдци като бездушно същество, което в стремежа си към онова, което възрастните наричаха „кефа си“, бе причинило смъртта на едно невинно дете.)

Шърли вече обличаше палтото си.

— Ти знаеш ли, че аз всъщност ги видях през онзи ден? — попита и бузите й порозовяха. — Малкият плачеше пред едни храсти, а в другите Кристъл Уидън и Стюарт Уол…

— Сериозно? Ама те наистина ли…? — прояви живо любопитство Морийн.

— Съвсем — потвърди Шърли. — Посред бял ден. На открито. А момченцето беше досами реката, като го видях. Още една-две крачки и да падне.

Нещо в израза на Морийн я жегна.

— Бързах — рече рязко Шърли, — понеже Хауърд каза, че се чувствал зле, и бях страшно притеснена. Нямах никакво желание да излизам, но Майлс и Саманта ми бяха пратили Лекси — мен, ако ме питаш, най-вероятно са имали скандал, — а тя изяви желание да отидем в кафето, та акълът ми бе съвсем другаде и единствената мисъл, която ме вълнуваше, беше да се върна при Хауърд… Едва по-късно осъзнах всъщност видяното… но най-ужасното е — каза Шърли, по-зачервена от всякога, и се върна наново към любимия си рефрен, — че ако Кристъл Уидън не е била оставила детето да се изгуби, докато тя се е развличала в храстите, линейката щеше да стигне много по-рано при Хауърд. Нали разбираш? Така, понеже идвали едновременно две… станало недоразумение…