Вакантен пост

Близо три седмици след като сирените бяха разбудили сънливия Пагфърд, в едно слънчево априлско утро Шърли Молисън стоеше сама насред стаята си и гледаше с присвити очи отражението в огледалните врати на гардероба си. Нанасяше последни корекции на роклята преди станалото й ежедневно пътуване до „Саутуест Дженерал“. Токата на колана влезе малко по-трудно в дупката, отколкото преди две седмици, сребристата й коса се нуждаеше от подстригване, а гримасата й срещу нахлуващото в стаята слънце можеше да се възприеме просто и като изражение на настроението й.

Колко години вече бе минавала напред-назад по коридорите с количката на болничната библиотека или понесла болнични картони и букети цветя, но нито веднъж не й беше минало и през ум, че някой ден и тя може да е една от тези нещастни клети женици, насядали покрай леглата, с изскочил от коловозите живот, с победени и обезсилени съпрузи. Хауърд не беше успял да повтори бързото си възстановяване от преди седем години, та си оставаше вързан към писукащите машини — затворен в себе си и немощен, с неприятен цвят на лицето, вкиснато зависим. За да си почине от тъжния му поглед, от време на време се преструваше, че й се ходи до тоалетната.

Ако се случеше в болницата да дойде с нея и Майлс, тя му поверяваше изцяло говоренето на Хауърд и той много успешно изнасяше своя равномерен монолог от пагфърдски новини. Самата тя се чувстваше далече по-добре — и по-видима, и по-защитена — когато редом с нея по ледовитите коридори крачеше високият Майлс. Той винаги успяваше да каже по някоя и друга блага дума на разминаващите се с тях сестри, прикрепяше ръката й при качване и слизане от колата и успя да възстанови у нея усещането, че е рядко срещащо се същество, заслужаващо грижи и внимание. Но тъй като Майлс не можеше да идва всеки ден, правеше нещо, което ужасно дразнеше Шърли — пращаше Саманта да я придружава. Което беше съвсем различно, що се отнася до Шърли, макар Саманта да бе сред малкото хора, които успяваха да породят усмивка върху празното мораво лице на Хауърд.

Изглежда, и никой друг не съзнаваше колко ужасна бе тишината у дома. След като лекарите съобщиха на семейството, че възстановяването на Хауърд можеше да трае с месеци, Шърли се беше надявала, че Майлс ще я покани да се пренесе в свободната стая на просторната къща на „Чърч Роу“ или че поне ще идва да преспива от време на време в бунгалото. Но се озова съвсем зарязана, ако не се броят трите болезнени дни, през които трябваше да играе ролята на домакиня пред гостуващите й Пат и Мели.