Вековен дъжд [bg]

— И това е поне толкова лошо, колкото звучи, нали?

— Някога пожелавал ли си си нещо, когато видиш падаща звезда, Флойд? Е, сега ти се открива идеалната възможност. Дори ти е позволено да бъдеш на мястото на звездата.

— Какво ще стане?

— Ще изгорим и ще умрем. Ако имаме щастие, преди това ще изгубим съзнание от силата на ускорението.

— Интересна дефиниция за щастие.

— Корабът не е проектиран за приземяване в атмосфера — каза Оже. — Без значение под какъв ъгъл навлиза.

— Не може всичко да приключи така, Оже. Не и по този начин. Не и след като стигнахме толкова далеч.

— Няма какво да направим — отговори тя. — Нямаме възможност да направляваме спускането. Не можем да намалим или да увеличим скоростта. Не можем да преустановим въртенето на кораба. — Заревото, в началото слабо, вече се бе усилило и премигваше в отсенки на синьо и розово като одеяло от пастелна светлина, заметнато около кораба. Беше хипнотизиращо и красиво. При други обстоятелства можеше дори да му се възхити. — Може би, ако корпусът ни не беше станал на швейцарско сирене — каза тя, оставяйки на Флойд да си вади заключенията.

— Но той е.

— Съжалявам — каза тя. — Вината е моя.

Заревото се бе превърнало в ослепително бяла светлина и в следващия миг целият транспортен съд се разтърси ожесточено. Вече се преобръщаха неконтролируемо и навсякъде около себе си Оже чуваше писъците и стенанията на протестиращия метал, докато аеродинамичният и термалният шок започваха да си играят с тъканта на кораба. Ускорението ги притисна изненадващо бързо и по нищо не напомняше на гладките преходи, които си спомняше от пътуванията си до Земята. В един момент към креслото я притискаше лекото, но постоянно ускорение на ъгловия момент, а в следващия нещо се опитваше да я изхвърли едновременно във всички посоки и единствено предпазните колани успяваха да удържат тялото й на място. Заби глава в облегалката, опитвайки се да предпази врата си от счупване, ала въпреки това черепът й сякаш се опитваше да се отдели от тялото при всяко разтърсване на корпуса. Полетът им стана още по-неконтролируем, а грохотът — оглушителен. Откри, че й е все по-трудно да принуди дробовете си да вдишват. Почувства замайване. Съзнанието й ту потъваше, ту изплуваше за кратки, накъсани епизоди.

— Флойд… — успя да произнесе тя. — Флойд, чуваш ли ме?

Когато той отговори, едва успя да го чуе през крясъка на умиращия кораб.

— Справи се добре, Оже.

Никога нямаше да разбере как бе успял, но по някакъв начин Флойд протегна ръка и стисна нейната. Усети как пръстите му се затягат, приковавайки я към това място от времето и пространството, докато всичко останало във вселената се разпадаше сред огън и светлина.