Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
— Чакайте малко — каза Дръзката. — Как разбрахте?
Очите му леко сияеха в мрака.
— Просто знам — каза чародеят. — Мога да осветя небето за миг.
— Не е необходимо.
Разнесе се глухо дрънчене, сякаш от чинели, после се повтори.
— Капитанът пресече полето с канап със звънци — обясни тя, докато Безглавия завърташе балистата и изстрелваше копието. Катапултът в другата кула изплю кофа чакъл и изведнъж нощта се изпълни с писъци. В отговор от мрака се стрелна лилаво-зелена светкавица и удари кулата, в която се намираше катапултът. Светнаха искри, все едно ковач блъскаше нажежен до червено метал с чука си.
— Мамка му, какво беше това? — обади се Дръзката в тъмнината. След зелената светкавица нощното ѝ зрение отиде по дяволите — виждаше единствено светлия ѝ отпечатък по ретините си. Старият Хармодий се наведе над стената и от ръката му изригна огнен лъч. Стори ѝ се, че той следва траекторията на светкавицата съвсем точно, поне доколкото можеше да прецени през танцуващите образи върху ретините си.
— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — повтаряше той отново и отново. В далечината мишената, в която се целеше, пламна. Беше или великан, или дърво със странна форма. Може би две.
— Мили Боже — измърмори Хармодий, а после извика: — Още веднъж!
Безглавия нямаше нужда да го подканят. Дръзката наблюдаваше хората му, които вършеха работата си с елегантността на танцьори — двама навиха лебедката, плъзнаха механизма за презареждане на мястото му и я отстраниха, а трети вдигна десеткилограмовото копие, сякаш беше сламка, намести го и не спря да натиска, докато огромната му резка не опря в дебелата тетива. Безглавия обърна балистата с една ръка, прицели се в горящия великан и натисна спусъка.
В северната кула се удари втора светкавица. Хвърчаха камъни, крещяха хора. Нейните хора. Дръзката се обърна, хукна към стълбите и се спря. Нямаше как да бъде и в двете кули едновременно.
Зад гърба ѝ двата пажа бързаха да заредят повторно огромния лък, но Безглавия не гледаше нито към тях, нито към великана Симкин, който намести следващото копие в браздата точно когато трябва. Щом тетивата прещрака върху резето, резката се плъзна назад и я захвана, а Безглавия се прицели.
Хармодий изръмжа и отново блъвна огън към земята, но нещо като кош от зелена светлина го улови и го запрати обратно към тях. Бърз като светкавица, той оплете кош от синя светлина и го запрати обратно…
Безглавия натисна спусъка.
Копието уцели човека-дърво право в торса-ствол. Той изрева и запрати към тях кълбовидна мълния, която огря нощта, а кулата се разтресе. Мълнията се удари в стената над главната порта, предизвиквайки оглушителна експлозия. Звукът напомняше на съсъка на ледена вода върху нагорещени скали, но хиляда пъти по-силен. Стената изстена, не издържа и рухна навън, а върху новопостроения тунел зад портата заваляха отломки.
В другата кула обаче някой явно беше още жив и нащрек — катапултът изстреля кош с нажежен до червено чакъл, още едно от нововъведенията на магьосника. Камъчетата просветнаха във въздуха като метеорити. Всички светлини угаснаха едновременно. Спусна се тишина, разкъсвана само от писъците долу в равнината.
— Още веднъж! — извика Хармодий. — Същата мишена! Удари го пак! Преди да успее да…
Внезапно към тях се понесе стена от зелена светлина и кулата с катапулта се взриви сред дъжд от искри. Протяжен писък отекна в нощта. Върхът на кулата се килна и рухна в мрака, отнасяйки катапулта и четирима мъже от ротата със себе си, и с трясък се стовари на сто и двадесет метра под тях.
Настъпи пълна тишина.
Когато зеленият огън удари кулата, Дръзката бе успяла да стигне до двора, толкова близо до портата, че по бронята ѝ се посипаха дребни отломки от защитната стена. Върху рамото ѝ се стовари камък, паднал от срутената кула. Тя погледна към върха на главния донжон и видя Хармодий — наведен напред, с протегнати ръце, от които струеше зловещ син пламък.
Портата бе отнесла един бръснещ удар и по покритата пътека бяха нападали парчета от назъбения парапет, срутвайки част от покрива. Хората и конете от вилазката на Том Лошия бяха хванати в капан в пълния мрак. Отвътре се носеха човешки писъци и ужасено цвилене.
— Вземете факли и фенери и всички при мен! — извика Дръзката.
В дъното на покритата пътека лежеше сер Джон Полтни, затиснат под трупа на бойния си жребец, със счупен крак. Дръзката стигна до там с двойка стрелци, Дървото и Стипцата, за да вдигнат коня от него. Двамата мъже използваха копия, за да поместят трупа и сер Джон трябваше сериозно да се постарае, за да не крещи.