![Вещиците: Талтош [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/3/veshchicite-taltosh-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Талтош [bg]». Краткое содержание книги:
Той обърна глава и се опита да я види ясно. Седна бавно и отново усети болката в гърдите, вече по-слаба, някак незначителна. Зачуди се колко ли дълго човек може да изкара със сърце, което се свива от болка толкова лесно, толкова бързо. Е, не беше съвсем лесно! Все пак му трябваше появата на Мориган, за да получи сърдечен пристъп, нали така? Мориган, неговата дъщеря. Неговата дъщеря, която сега плачеше някъде в голямата къща, а до нея е майка й — детето Мона.
— Роуан — каза той. — Ами ако това е триумфът на Лашър? Ами ако това е бил неговият план през цялото време?
— Как би могъл да знае това? — прошепна тя. Пръстите й полетяха към устните — сигурен знак, че изпитва душевна болка и се мъчи някак да я прогони. — Не мога да убия отново! — каза тя така тихо, че прозвуча като въздишка.
— Не, не… Не искам да кажа това. Аз също не мога да го направя! Аз…
— Знам, не ти уби Емалет. Аз го направих.
— Не трябва да мислим за това сега. Трябва да решим можем ли да се справим с това сами? Ще опитаме ли? Да свикаме ли и останалите?
— Сякаш тя е някакъв натрапник, проникнал в организъм — промърмори Роуан с разширени очи. — И останалите клетки я обграждат, за да я запечатат.
— Не могат да го направят, без да я наранят. — Беше толкова уморен, почти му прималяваше. За миг му се стори, че ще повърне. Но не можеше да я изостави сега, отказваше да се превърне в срамно безполезен. — Роуан, първо семейството, да съберем семейството.
— И да ги изплашим. Не, не и Пиърс, Райън, Беа и Лоурън…
— Не можем сами, Роуан. Не можем да вземем правилното решение сами. А и момичетата, те са напълно погълнати от това, те вървят по мрачните пътеки на магията и трансформацията. Мориган им принадлежи.
— Знам — въздъхна Роуан. — Така, както той ми принадлежеше навремето, духът, който дойде при мен с лъжите си. О, по някакъв страхлив, ужасен начин ми се иска да…
— Какво?
Тя поклати глава.
В коридора се чу шум. Вратата се открехна леко, после се затвори. Зад нея стоеше Мона, личеше, че е плакала, изглеждаше измъчена.
— Няма да я нараните.
— Не — отвърна той. — Кога се случи?
— Само преди няколко дни. Вижте, трябва да дойдете. Трябва да поговорим. Тя не може да избяга. Не би могла да оцелее сам-сама. Мисли си, че може, но не може. Не ви моля да й казвате дали наистина има мъжки, само елате и приемете моето дете, изслушайте го.
— Ще дойдем — каза Роуан.
Мона кимна.
— Но ти не си добре, трябва да си почиваш — настоя Роуан.
— От раждането е, но аз съм добре. Тя постоянно иска мляко.
— Значи няма да избяга — отбеляза Роуан.
— Вероятно не — отвърна Мона. — Но нима не разбирате?
— Че я обичаш? Да, разбираме — каза Роуан.
Мона бавно кимна и продължи:
— Елате долу. След час. Мисля, че дотогава ще се е успокоила. Купихме й много красиви дрехи. Тя ги харесва. Настоя и ние да си облечем такива. Може би ще й среша косата и ще й сложа панделка като моята. Тя е много умна. Много е умна и вижда…
— Какво вижда?
Мона се поколеба. А после отговори несигурно:
— Вижда в бъдещето.
Вратата се затвори.
Майкъл осъзна, че се е втренчил в бледия правоъгълник на прозореца. Светлината бързо изтляваше, пролетният сумрак падаше бързо. Цикадите започнаха песните си. Дали и тя чува това? Дали я успокояват? Къде ли е сега това създание, неговата дъщеря?
Посегна към лампата.
— Не, недей — спря го Роуан. Тя сега бе само силует — слабо сияние очертаваше профила й. Стаята изведнъж му се стори огромна в сумрака. — Искам да помисля. Искам да помисля на глас в мрака.
— Добре, разбирам.
Тя се обърна и много бавно, с премерени движения натрупа възглавници зад него, за да може да се облегне. Той се мразеше, че тя трябва да върши това. Отпусна се назад и си пое дълбоко дъх. Прозорецът беше сияйно бял. А после дърветата разлюляха клони, сякаш мракът отвън се опитваше да надникне в стаята. Сякаш дърветата ги слушаха.
Роуан заговори:
— Мислех си, че всъщност всички сме в подобна опасност; всяко дете може да бъде чудовище, носител на смърт. Какво би сторил, ако някъде има бебе, малко розово създание, каквото и трябва да бъде, и някоя вещица дойде, сложи ръце на него и каже: „Ще порасне голямо, ще разпали война, ще направи бомби, ще донесе смърт за хиляди, за милиони“. Би ли го преглътнал? Искам да кажа — би ли повярвал наистина? Или ще кажеш: „Не, не може да бъде“?