Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
Хенри бе отворил книжната кесия и надничаше вътре. Онова, което бе най-отгоре, буквално прикова погледа му. Отговори на Оуен, но гласът сякаш долиташе от далечния край на неразкривана — по дяволите, неподозирана — досега долина. Значи на истина съществува — вече го знаеше със сигурност. Пропастта на годините. Нямаше намерение и не можеше да твърди, че въобще не е подозирал за съществуването на подобни обекти, но за Бога, как е възможно да е знаел толкова малко?
— Тъкмо отминаха изход 29. Делят ни трийсет километра. Дори по-малко.
— Какво ти става?
Хенри бръкна в кафявия плик и извади подобния на паяжина плетен предмет, който висеше над леглото на Дудитс, а преди смъртта на Алфи бе окачен над неговото легло.
— Дудитс, откъде имаш това? — попита, но естествено знаеше отговора. Този капан за сънища бе по-малък от онзи в голямата стая в Бърлогата, но инак негово копие.
— Бо-ъъра — отвърна Дудитс. Не отделяше очи от Хенри нито за миг. Сякаш не можеше напълно да повярва, че приятелят му е тук. — Бо-ъъра ии паати. За мооя оолееда минаатаа сеемица.
Оуен вече надвиваше бируса и способността му да чете мисли бързо отслабваше, но лесно разбра думите на Дудитс — „Бобъра ми го прати. За моята Коледа миналата седмица.“ Увредените от синдрома на Даун се затрудняваха с възприятието за време и Оуен подозираше, че за Дудитс миналото се свежда до миналата седмица, а бъдещето — до следващата седмица. Рече си, че ако всички мислеха по този начин, в света щеше да има много по-малко мъка и ненавист.
Хенри още остана втренчен в малкия талисман, после го прибра в кафявия плик, в този момент дотича Робърта. Дудитс се ухили до уши, като видя какво му е донесла.
— Ууби-Дуу! — извика той. — Ууби-Дуу! — Сграбчи кутията за сандвичи и разцелува майка си.
— Оуен — с блеснали очи съобщи Хенри, — имам една изключително добра новина.
— Кажи.
— Ония гадове ще се позабавят — току-що се натресоха в едно ремарке точно на изход 28. Което ще ги забави с десет, може би дори двайсет минути.
— Слава Богу. Трябва да се възползваме. — На закачалката висеше огромно синьо пухено яке с надпис „РЕД СОКС УИНТЪР БОЛ“, извезан с алени букви на предницата. — Това твоето яке ли е, Дудитс?
— Мое! — с усмивка кимна той. — Мое яке. — Оуен се пресегна да го свали и Дудитс изтърси: — Тии вияа каа намееиииме Ооузи. — Разбра и го полазиха тръпки. „Ти видя как намерихме Джоузи.“
Дудитс го е видял. Но дали снощи, или в онзи далечен ден преди деветнайсет години? Нима дарбата му позволяваше по някакъв начин да пътува във времето?
Той почти се зарадва, че моментът не е подходящ за подобни въпроси.
— Бях решила да не му давам кутията, но размислих.
Робърта се взря в жълтия предмет в ръцете на сина си — той го премяташе от ръка на ръка, борейки се с огромното яке, което също му беше подарък от Бостън Ред Сокс. На фона на яркосинята дреха и още по-искрящата жълта кутия лицето му изглеждаше невероятно бледо. — Знаех си, че заминава. А аз оставам. — Очите й изпитателно се взираха в лицето на Хенри. — Наистина ли няма да ме вземете с вас?
— Ако дойдеш може да загинеш пред очите му — отвърна психиатърът, ненавиждайки жестоката фраза, както и това колко добре го бе подготвил животът да натиска правилните копчета. — Искаш ли синът ти да стане свидетел на смъртта ти, Робърта?
— Не, разбира се. — После сякаш размисли и добави, наранявайки го до дъното на душата му: — Мътните те взели.
Отмести Оуен и бързо закопча якето на сина си. После го хвана за раменете и се втренчи в него. Мъничка, но силна жена-птичка. Стоеше пред високия си блед син, който буквално се губеше в гигантското яке. Бе престанала да плаче.
— Бъди послушен, Дуди.
— Ообъъъ, Ама.
— Да слушаш Хенри.
— Ообее, Ама. Уушаа Ени.
— И не си разкопчавай якето.
— Ообее. — Слушаше я, но вече започваше да гуи търпение, искаше да тръгва — всичко това страшно напомняше на Хенри за миналото: разходки за сладолед и до игрището за миниголф (Дудитс бе необикновено добър в тази игра и само Пит съумяваше да го бие, при това с огромно старание), или на кино; и вечно „Да слушаш Хенри“ или „Да слушаш приятелите си“; вечно „Бъди послушен, Дуди“ и „Ообъъъ, Ама“.
Измери го с поглед.
— Обичам те, Дъглас. Ти винаги си бил добър син и аз ужасно много те обичам. А сега ми дай целувка.
Той я целуна; Робърта не можа да се въздържи и помилва страната му, обрасла с пясъчноруса брада. Хенри не издържаше на тази гледка, но не можеше да откъсне очи, безпомощен като муха в паяжина. Този талисман предпазваше, но наистина беше капан.