Картата на времето [bg]

Прочитайки това, с ужас осъзнах, че изчезването ми бе породило цяла верига от фатални произшествия: без моята помощ Гарет не бе успял да залови Маркъс и неотклонно бе изпълнил своя план да пътува до 2000 г., за да задържи капитан Шакълтън; така бе разкрил измамата на Гилиъм, който бе свършил в затвора. Незабавно си помислих за Джейн и прегледах стотици вестници и списания, боейки се да не би да намеря известие, че „вдовицата“ на писателя Х. Дж. Уелс е загинала при трагичен инцидент с велосипед. Джейн обаче не бе умряла. Бе продължила да живее след мистериозното изчезване на съпруга си. А това означаваше, че Гилиъм не бе изпълнил заплахата си. Дали я бе отправил просто за да ме принуди да работя за него? Нищо чудно. А може би не бе имал време да я осъществи, или пък го бе прахосал, търсейки ме всуе из цял Лондон, за да ме попита защо, дявол да го вземе, не се занимавам с издирването на истинския извършител на убийствата. Ала въпреки гъстата си мрежа от главорези, не бе успял да ме намери. Естествено, не се бе сетил да ме търси в 1938 г. Както и да е, Гилиъм бе изгнил в затвора, а съпругата ми беше жива, макар че вече не бе моя съпруга.

Благодарение на статиите, които споменаваха за теб, можах да си създам представа за съществуването й, за живота, който бе водила след моето тревожно и внезапно заминаване. Джейн очаквала завръщането ми почти пет години в дома ни в Уокинг, докато накрая търпението й се изчерпало. Примирена, че ще трябва да продължи живота си без мен, тя се върнала в Лондон, където сключила брак с влиятелен адвокат на име Дъглас Евънс; родила им се една дъщеря, която нарекли Селма. Попаднах на фотография на Джейн, която ми я показа като чаровна бабичка, все още запазила усмивката, в която се бях влюбил по време на онези разходки до Чаринг Крос. Първият ми импулс бе да тръгна да я търся, но това бе очевидно безразсъден порив. Какво можех да й кажа? На този етап ненадейната ми поява щеше само да предизвика неприятно сътресение в спокойното й съществуване. Вече бе приела моето изчезване, защо трябваше наново да разбутвам нещата? И тъй, отказах се да я издирвам, поради което след изчезването си повече не видях сладкото създанийце, което в този миг сигурно спи на горния етаж, точно над главата ти. Може би това ще те насърчи да я разбудиш с ласки, когато дочетеш, докрай писмото ми. Оставям на теб да решиш какво да правиш, не е моя работа да се бъркам в брачния ти живот. Но решението да не я търся, разбира се, не бе достатъчно. Трябваше да се махна от Лондон, и то не само от страх да не се натъкна на нея или на някого от приятелите ми, които щяха тутакси да ме познаят, защото външността ми не бе променена ни на йота; тук ставаше въпрос и за оцеляването ми, защото по всяка вероятност Маркъс продължаваше да ме издирва из вековете и изучаваше времето, опитвайки се да намери някаква следа от присъствието ми.