Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
— Изцерява се, но кожата е тънка. — Изведнъж в ръката й се появи нож. — Мога да ни преведа, мисля.
— Че да не би да имаш кралска кръв?
— Затваряй си плювалника, да не ти го затворя аз. Казах ти, раната е огромна — едва е запушена. Всъщност изглежда по-слаба от другата страна, което не е добре, не е редно всъщност. Дали са останали на Пътя? Това поне трябва да са знаели. Уидал, чуй ме добре. Приготви си оръжие…
— Оръжие ли? Какво оръжие?
— Ами намери си.
— Какво?
— Глупостта не върши работа. Пробвай с тоя боздуган на колана ти.
— Това е ковашки чук…
— А ти си ковач. Значи знаеш как да го използваш.
— Стига жертвата да си е сложила главата на наковалнята, да.
— Изобщо ли не можеш да се биеш? Що за съпруг си ти? Вие, мекросите — винаги се биете с пирати и тям подобни, така ми разправяше… — Очите й се присвиха. — Освен ако не са били само големи тлъсти лъжи, за да впечатлиш новата си жена.
— Не съм боравил с оръжие от десетилетия — просто ги правех тия проклети неща! И защо изобщо ще ми трябва? Ако си искала телохранител, можеше да ми кажеш и да ти наема някой на първия кораб, тръгващ от пристанището на Ледер!
— Да ме изоставиш, искаш да кажеш!? Знаех си!
Той посегна да оскубе косата си, но си спомни, че не му е останала достатъчно. „Богове, животът понякога е ужасно отчайващ, нали?“
— Добре. — Откачи чука. — Готов съм.
— Сега запомни: първия път умрях, защото нищо не разбирам от бой, и не искам да умра втори път…
— Какви са тия приказки за бой и умиране? Това е просто един портал, нали? Какво, в името на Гуглата, има от другата страна?
— Не знам, идиот такъв! Просто бъди готов!
— За какво?
— За всичко!
Уидал издърпа лявото си стъпало от стремето и скочи на пясъка.
Сандалат го зяпна.
— Какво правиш?
— Ще се изпикая, и може би още нещо, ако мога. Ако ще ни правят на пихтия, не искам да съм с оцапани гащи, докато препускам с орда крещящи демони подире ми. Освен това сигурно са ми останали само няколко мига живот. Като ще се мре, смятам поне да умра чист.
— Да бе, само кръв и карантия.
— Точно така.
— Това е жалко. Сякаш няма да ти е все едно.
Той тръгна да се скрие някъде.
— Не се бави много! — извика тя след него.
„А беше време, когато можех да се бавя колкото си искам, м-да.“
Върна се и тъкмо да се метне на седлото, Сандалат го накара първо да си измие ръцете в морето. След като и това стана, той взе чука, забърса пясъка от него и се качи на коня.
— Нещо още имаш ли да правиш? — попита тя. — Да се избръснеш? Да си лъснеш ботушите?
— Добри съвети. Ще взема да…
Тя изръмжа и посече с лявата си ръка. Въздухът пред тях се разцепи, зейна червено като рана.
— Препускай! — изрева тя и срита коня си напред.
Уидал изруга и я последва.
Излязоха на огряна от ослепителна светлина суха равнина. Пътят под тях блещукаше като натрошено стъкло.
Конят на Сандалат изцвили, копитата заораха и се хлъзнаха настрани, докато тя дърпаше юздите. Животното на самия Уидал изпръхтя странно, след това главата му сякаш пропадна пред очите му, предните крака се огънаха с болезнен пукот…
Уидал успя да зърне някаква бледа издължена длан, която посече на пътя, където допреди миг беше главата на коня, а след това пред него се вдигна пелена от кръв и заля, гореща и гъста, лицето му, врата и гърдите. Заслепен, размахал чука в пустия въздух, той залитна напред, излетя от седлото и рухна на жестоко грапавия път. Настилката раздра дрехата му, а след нея — и кожата по гърдите. Дъхът излезе от дробовете му. Чу как чукът тупна някъде напред.
Изведнъж се разнесоха зверски ревове и трясък на нещо огромно и тежко по плът и кости. Цепещи барабанни удари разтърсиха пътя под него — нещо горещо плисна и намокри гърба му. Той забърса кръвта от очите си, успя някак да се надигне на четири крака, закашля се и повърна.
Тътнещите удари продължиха. Усети, че Сандалат е коленичила до него.
— Уидал! Любов моя! Ранен ли си… ох, Бездната да ме вземе дано! Толкова много кръв — съжалявам, о, съжалявам, любов моя!
— Конят ми.
— Какво?
Той се изплю, за да прочисти устата си.
— Някой отсече главата на коня ми. С ръка!
— Какво? Това кръвта на коня ти ли е? Навсякъде по теб? Дори не си ранен? — Ръцете, които го галеха, изведнъж го бутнаха назад. — Да не си посмял да го направиш пак тоя номер!