Мъглите на Авалон (Том 2)

— Да бъде, както искаш ти, любов моя — все ми е едно тъмна ли е луната или не…

— Нали после ще ме отведеш някъде далеч от Камелот? Не искам да остана тук, опозорена…

— Където пожелаеш — каза той, кълна се… Ще се закълна и пред твоя Бог, ако поискаш.

Тя прошепна, свела глава към него, плъзгайки пръсти през къдриците му:

— Богът на християните не обича влюбените, не обича жените, които се поддават на страстта си и я споделят с мъжете… Закълни се в твоя Бог, Кевин, закълни се в змиите около китките си…

Той отвърна също шепнешком:

— Кълна се.

Когато произнесе клетвата, им се стори, че въздухът около тях се раздвижи.

„Заблудени човече! Та ти току-що се обрече на смъртта си!“ Нимю затрепери, но Кевин, все така скрил лице в диплите на роклята й, не чувстваше нищо, освен тялото й под устните си. Дъхът му я изгаряше през фината тъкан на дрехата. Тя му бе обещала любовта си и той най-сетне се осмели да разтвори роклята й и да обхване с ръце гърдите й. После прошепна едва чуто:

— Не знам как ще намеря сили да чакам…

— Аз също — промълви Нимю. Думите й наистина излизаха направо от сърцето.

„О, да можеше вече всичко да е свършено…“

Нямаше да има луна. Но след три дни, точно два часа след залез-слънце, лунната фаза се сменяше; тя винаги чувстваше отлива като болест в кръвта си, като че ли самият живот изтичаше от вените й. Тези три дни Нимю прекара в стаята си. На кралицата каза, че е болна — и това съвсем не бе далеч от истината. През цялото време стоя в пълна самота, без да изпуска арфата на Кевин от ръцете си — с всеки миг невидимата нишка, която ги свързваше, ставаше все по-силна и по-силна.

Прокълнато време беше това; Кевин го знаеше не по-зле от нея, но бе така заслепен от страстта си и от нейното обещание, че му беше все едно.

Най-сетне наближи нощта на тъмната луна. Нимю почувства това с всяка фибра на тялото си. Беше си приготвила билкова отвара — изпиеше ли я, щеше да отложи месечното си кървене. Не искаше видът на кръвта да го отблъсне — а можеше и да му припомни забраните, които се спазваха безусловно на Авалон. Наложи си да не се замисля за това, което предстоеше да се случи с тялото й — всъщност си беше точно такава уплашена девственица, на каквато мислеше, че се преструва. Може би така щеше да е по-добре — поне сега нямаше да лъже. Можеше съвсем искрено да се държи като момиче, което се отдава за първи път на мъжа, когото обича и желае. А това, което щеше да се случи после, не зависеше от нея — тъй повеляваше Богинята.

Денят й се стори безкраен. Никога дърдоренето на придворните дами не й се беше струвало толкова глупаво и досадно. Настъпи следобедът. Нимю така и не събра сили да попреде с останалите. В замяна на това донесе арфата, която Кевин й беше подарил, посвири и пя на дамите. И това не беше лесно — трябваше много да внимава, за да не изпее някоя песен от Авалон, а все те се натрапваха в съзнанието й. Колкото и дълъг да бе денят, слънцето най-сетне започна да клони към залез. Нимю се изми и напръска тялото си с ароматна вода. На вечеря седна близо до Гуенхвифар в голямата зала, но само ровеше храната си. Дразнеше я начина, по който се хранеха всички на трапезата, дразнеха я кучетата, които се щураха под масата. От мястото си виждаше Кевин, седнал сред кралските съветници. До него седеше отецът, който изповядваше повечето от дамите. Беше й досаждал нееднократно. Все я питаше защо не търси духовни напътствия, а когато Нимю най-сетне каза, че няма нужда от такива, я изгледа като последна грешница.