Мъглите на Авалон (Том 2)

— Как бих могла да ти отговоря?

— Кажи ми, че ме обичаш!

— Обичам те — държеше се напълно съзнателно като омагьосана, сякаш нещо по-силно от нея й налагаше да говори така. — Знаеш, че те обичам.

— Кажи ми, че ще ми дариш любовта си, кажи ми… О, Нимю, ти си толкова млада и прекрасна, а аз — аз съм грозен и уродлив. Не мога да повярвам, че можеш да изпитваш любов към мен — дори сега имам чувството, че сънувам. Страхувам се, че умишлено ме довеждаш до това състояние, за да можеш после да се подиграваш на отблъскващия звяр, който пълзи в краката ти…

— Не — отвърна тя. После с бързо движение, сякаш уплашена от собствената си смелост, се наведе и го целуна леко по очите. Сякаш лястовица се стрелна към челото му и отлетя отново.

— Нимю! Нимю, ще дойдеш ли в стаята ми?

Тя зашепна отново:

— Страхувам се… Може да ни види някой. Не смея да се държа като покварена жена. Помисли си — може да ни разкрият. — Тя нацупи устни съвсем по детски. — Ако ни хванат, това само ще те накара да изглеждаш по-мъжествен, никому няма да дойде на ум да те кори, не ти ще бъдеш посрамен. Но аз — аз съм девица, и дойда ли в леглото ти, ще ме имат за разпътница, ако не и за нещо по-лошо…

Успя да се разплаче. Докато сълзите се търкаляха по нежните й бузи, вътрешно триумфираше: „Мой е. Хванах го здраво в мрежите си…“

— Бих сторил всичко, всичко, което пожелаеш, за да те опазя от позор, да те защитя, да се чувстваш спокойна — поде Кевин. Треперещият му глас звънтеше от искреност.

— Знам, че мъжете обичат да се хвалят със завоеванията си — каза тя. — Откъде да знам, че няма да разкажеш на всички в Камелот, че се ползваш от благосклонността на една роднина на кралицата, и че тя е допуснала да отнемеш девствеността й?

— Вярвай ми, довери ми се, моля те! Какво да сторя? Какво доказателство да ти дам за искреността си? Нима не разбираш, че съм твой — твое е сърцето ми, тялото ми и душата ми са твои…

За миг тя дори се разгневи. „Не ми трябва прокълнатата ти душа“, простена нещо в нея. Беше така напрегната и искрено уплашена, че всеки момент можеше да се разплаче отново. Той отново я взе в прегръдките си и зашепна:

— Кажи кога! Кога ще бъдеш моя? Кажи ми как да те убедя, че те обичам повече от всичко на този свят?

Нимю се колебаеше.

— Не можеш да дойдеш при мен. Спя в една стая с още четири придворни дами на кралицата, и всеки мъж, който се опита да влезе при нас, би попаднал веднага в ръцете на стражата…

Той отново се наведе и прошепна, обсипвайки с целувки ръцете й:

— Никога не бих сторил нещо, с което да те опозоря, любимото ми момиче. Аз имам отделна стаичка — много е малка, кажи-речи, като за куче, но поне не я споделям с никого — никой от кралската свита не би желал да има обща стая с мен. Би ли се осмелила да дойдеш там с мен?

— Но сигурно можем да измислим нещо по-добро… — продължи да шепне Нимю Гласът й бе все така нежен и плах. „Да му се не види, не мога ли най-сетне да престана да се правя на невинна девственица и да предложа някакво място?!“