Героят на времето
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-186-3
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героят на времето». Краткое содержание книги:
65.
В момента, когато едновременно е държал силата край Кладенеца и е усещал как го напуска, лорд Владетеля е разбрал ужасно много неща. Прозрял какво представлява ферохимията и с право се изплашил от нея. Давал си сметка, че повечето терисци няма да го приемат за Героя, защото не отговарял на техните пророчества. Щели да го сметнат за узурпатор, убил пратения от тях Герой. Което било самата истина.
Мисля, че с течение на времето Гибелта е успяла да му повлияе и да го накара да върши ужасни неща със собствения си народ. Но в началото решението да се обърне срещу тях е било диктувано повече от логика, отколкото от чувства. Бил е на прага да опознае огромните сили на един Мъглороден.
Би могъл, предполагам, да запази аломантията в тайна и да използва ферохимиците като свои основни воини и убийци. Но после взел по-мъдрото решение. Ферохимиците, по характера на своята сила, имат склонност към наука. С тяхната невероятна памет те биха били много трудни за контролиране през идните векове. И наистина, той се затруднявал да ги контролира дори когато ги потискал. За разлика от ферохимията, аломантията предлага мистична сила, с която можел да привлича кралете на своя страна.
Елънд стоеше на ръба на високото плато и гледаше армията. Под него колосите крачеха напред, проправяйки път в пепелта за следващите ги човешки воини.
На крачка от него стоеше Хам.
„Облечен съм в бяло — помисли Елънд. — Цветът на чистотата. Опитвам се да олицетворявам всичко добро и справедливо. За моите хора“.
— Колосите няма да се затруднят с укрепленията — каза Хам.
Елънд кимна. Вероятно нямаше да се наложи хората му да участват в нападението. Дори само с колосите Елънд притежаваше числено преимущество, а и бе малко вероятно войниците на Йомен досега да са се сблъсквали с тези чудовища.
Колосите надушваха наближаващата сеч. Елънд усещаше, че вълнението им расте. Те се съпротивляваха на контрола му и напираха да се втурнат напред.
— Хам — попита Елънд, без да откъсва поглед от колосите. — Дали постъпваме правилно?
— Разбира се, че постъпваме правилно, Ел — отвърна Хам и се почеса по брадичката. — Това е единственият шанс да спасим Вин. А не можем да продължаваме с обсадата. — Млъкна и поклати глава. — Но пък от друга страна, да насъскаме тези колоси срещу града си е нечовешко. Как мислиш, ще успееш ли да ги контролираш, когато започнат да колят наред? Заслужава ли си спасяването на Вин смъртта на дори едно невинно дете? Не зная…
„Май не биваше да го питам — рече си Елънд. — Никога не дава ясни отговори“.
Колосите се точеха под тях, синкави тела на черен фон. С разпален калай Елънд можеше да види струпаните по скалните тераси защитници.
— Не — рече Хам.
Елънд го погледна.
— Не — повтори Хам. — Не бива да атакуваме.
— Хам? — Елънд повдигна вежди. — Ти да не би да стигна най-сетне до някакво заключение?
— Да. — Но не предложи никакво обяснение.
Елънд се озърна. „Какво ли би направила Вин?“ Първата мисъл на Елънд бе, че вероятно щеше да избере атака. Но после си спомни как я намери преди година, вечерта след като бе атакувала кулата на Сет. Беше се свила в един тъмен ъгъл и плачеше.
„Не — помисли той. — Тя не би постъпила така. Дори и за да ме защити. Тогава получи горчив урок“.
— Хам — каза той, изненадан от собственото си решение. — Хората да отстъпят и да вдигат лагера. Връщаме се в Лутадел.
Хам го погледна слисано, сякаш не бе очаквал Елънд да стигне до същото заключение като него.
— А Вин?
— Няма да нападна този град, Хам. Не искам да завладявам тези хора, дори да е за тяхно добро. Ще намерим друг начин да освободим Вин.
Хам се усмихна.
— Сет ужасно ще се ядоса.
Елънд повдигна рамене.
— Той е парализиран. Какво ще ни направи? Ще ни ухапе? Дай да слезем долу и да организираме изтеглянето към Лутадел.
— Милорд, те отстъпват — докладва един войник.
Вин въздъхна облекчено. Гибелта стоеше с неразгадаемо изражение, сплела пръсти зад гърба си. Марш бе стиснал Йомен за рамото и двамата гледаха през прозореца.
„Гибелта е довела инквизитор — помисли Вин. — Отказала се е от опитите си да измъкне истината от Йомен чрез мен и вместо това е повикала някой, на когото принудителят е свикнал да се подчинява“.
— Много странно — каза Гибелта.
Вин си пое дъх, после реши да рискува и попита тихо:
— Не схващаш ли?
Гибелта се извърна към нея. Вин се усмихна.
— Наистина не се досети, а?
Този път Марш също я погледна.
— Мислеше, че няма да разберем ли? — продължи Вин. — Че няма да разберем, че от самото начало си искала само атиума? Че ни следваше от скривалище към скривалище, влияеше на чувствата ми, караше ме да търся заради теб? Толкова си прозрачна. Твоите колоси се приближаваха към града едва след като откривахме, че той е следващият от списъка. Ти идваше да ни сплашиш, да ни накараш да продължим нататък, но колосите винаги бяха някъде назад. Ала ние знаехме всичко това от самото начало.