Пътуване към Изтока

— Човек не може да те познае. Тази вечер ти беше толкова глупав и скучен.

И аз я познах — тя беше същата, която преди часове ми каза „стар мърморко“. Сега смяташе, че ме е покорила, но в следващия танц аз вече горях по друга. Танцувах два часа или по-дълго, непрекъснато, всички танци, дори и такива, които никога не бях учил. Херман все се появяваше близо до мене, усмихнатият младеж изчезваше в навалицата.

За тази нощ на бала ми бе отредено едно преживяване, което до петдесетгодишнината ми бе останало непознато за мене, макар да е известно на всяко девойче и всеки студент — преживяването на празника, опиянението от празничната общност, тайната за потъването на личността в тълпата, за Unio mystica103 на радостта. Често бях слушал да се говори за това — преживяването бе познато на всяка слугиня. Също често бях виждал блясъка в очите на разказващите и винаги го приемах усмихнат, наполовина със завист и наполовина с превъзходство. Онова сияние в пияните очи на някой прехласнат; на човека, освободен от себе си. Усмивката и почти безумната вглъбеност на този, който се разтваря в опиянението на общността. Аз бях виждал стотици пъти в живота, при благородни и подли примери; у пияни новобранци и моряци; също както и у велики хора на изкуството, обзети от ентусиазма на тържествени представления; и не по-малко у млади войници, които тръгват на война. Съвсем неотдавна за същата лъчезарност и усмивката на щастливо унесените аз се удивлявах и присмивах на моя приятел Пабло, обичах го и му завиждах, а той, блажен в омаята на музицирането с оркестъра, се извиваше със своя саксофон или гледаше към диригента, барабаниста, към мъжа с банджото, възхитен, екзалтиран. Понякога си мисля, че такава усмивка, такава детска лъчезарност е възможна само за съвсем млади хора или за народи, които не си позволяват силна индивидуализация и диференциране на отделния човек. Но днес, в тази благословена нощ, аз самият, Степния вълк Хари, сияех със същата усмивка, сам плувах в това дълбоко, детински приказно щастие, сам дишах това сладостно бленуване и опиянение от общността, музиката, ритъма, виното, половата наслада, чието възхваляване в разказа за бал на някой студент нявга толкова често слушах с присмех и жалко превъзходство. Аз не бях повече аз, моята личност се бе разтворила в празничния унес като сол във вода. Танцувах с една или друга жена, но не само тя беше тази, която прегръщах, чиито коси ме докосваха, чийто дъх поемах, а всички, всички други жени, които бяха в същата зала, плуваха като мене в същия танц и в същата музика, и чиито сияещи лица като големи фантастични цветя пробягваха край моето — всички ми принадлежаха, на всички принадлежах, всички бяхме отредени един за друг. И мъжете спадаха към тази общност, аз бях и в тях и те не ми бяха чужди, тяхната усмивка беше моя, тяхното домогване — мое, моето — тяхно.