Пътуване към Изтока

— Херман! — казах аз колебливо.

Той се усмихна.

— Хари? Ти ме намери?

Това беше Хермине, само че с малко променена прическа и леко гримирана. Нейното умно лице изглеждаше изящно и бледо над модерната висока яка; удивително тънки, ръцете й се подаваха от широките черни ръкави на фрака и белите маншети; удивително нежни, краката й в черно-бели копринени мъжки чорапи — от дългите черни панталони.

— Хермине, това ли е костюмът, чрез който искаш да ме заставиш да се влюбя в тебе?

— Засега — кимна тя — първо накарах да се влюбят в мене няколко дами. Но вече идва твоят ред. Нека преди това изпием по чаша шампанско.

И ние пихме, седейки на нашите високи столчета, докато редом танцът продължаваше и кипеше горещата буйна струнна музика. И видимо без Хермине да полага някакви усилия, аз много скоро се влюбих в нея. А тъй като носеше мъжко облекло, не можех да танцувам с нея, не можех да си позволя никаква нежност, никаква волност и макар тя да изглеждаше далечна и безразлична в мъжкия си маскараден костюм, с погледи, думи и жестове ме обграждаше с цялата прелест на своята женственост. Без ни най-леко да я бях докоснал, аз се поддадох на нейната магия, самата магия спадаше към ролята й, тя беше двуполова. Защото Хермине беседваше с мене за Херман и за детството — нейното и моето; за онези години преди половото съзряване, в които младенческата способност за любов обхваща не само двата пола, а всеки и всичко чувствено и духовно; дарява всичко с вълшебството на любовта и приказната способност за преобразяване, която понякога се възвръща само на избраници и поети и в по-късна възраст. Хермине играеше ролята на младеж, пушеше цигари и бъбреше леко и духовито, често малко подигравателно, но всичко бе пронизано от светлината на Ерос — по пътя към моите сетива всичко се превръщаше в очарователно изкушение.

Колко добре и вярно смятах, че познавам Хермине, и как през тази нощ тя ми се разкри в съвършено нова светлина! Колко леко и незабележимо изплиташе жадуваната мрежа около мене, как палаво и самодивски ми даваше да отпивам от сладката отрова!

Ние седяхме, бъбрехме, пиехме шампанско. Разхождахме се, наблюдавайки из залите; авантюристи откриватели, ние си търсехме двойки, чиято любовна игра подслушвахме. Хермине ми показваше жени, с които ме насърчаваше да танцувам, и ми даваше съвети в изкуството да се прелъстява, приложими при една или друга. Ние се явявахме като съперници, известно време и двамата се домогвахме до една и съща жена, сменяхме се да танцуваме с нея и двамата се мъчехме да я спечелим. И все пак всичко това беше само игра на маски, бе само една игра между нас двамата, все по-тясно ни свързваше и ни разпалваше един за друг. Всичко беше приказка, всичко бе с едно измерение по-богато, с едно значение по-дълбоко — игра и символ. Видяхме много красива млада жена, която изглеждаше малко страдаща и недоволна. Херман танцува с нея, успя да я накара да зацъфти, изчезна с жената в една от залите, където се поднасяше шампанско, и след това ми разказа, че я покорил не като мъж, а като жена, с омаята от Лесбос. На мен обаче постепенно цялата тази ехтяща от звуци сграда със залите, в които кипяха танци, навалицата от опиянени маскирани хора, взе да ми се струва лудешки фантастичен рай — цвят след цвят ме привличаха с аромата си; плод след плод галех, търсейки с опипващи пръсти; змии ме поглеждаха изкусително от зелената сянка на шумата; цветове на лотос витаеха над черно блато; вълшебни птици ме мамеха към клоните и всичко ме водеше пак към една бленувана цел, всичко отново ме изпълваше с копнеж към единственото. Веднъж аз танцувах с непознато момиче — жарко, прелъстително, то ме увлече в шемет и омая и докато ние се реехме в неземното, изведнъж, усмихвайки се, момичето каза: