Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
— Мъката им отеква в сърцето ми; сълзите им забиват нокти в корема ми. Аз съм виновен за това, аз, който бях готов да увисна на Дървото на боговете заради тях! И това се случва, защото те доведох в Анхана, защото кръвопролитията те следват по петите, както гарвани преследват армията. Аз, макар да знаех това, те доведох в моя град, за да ме отървеш от един дребен дразнител, нещо по-дребно от трънче, по-дребно от ухапване от паяк, и сега плащам за това…
Гласът му се поуспокои, премина от апокалиптична ярост в нещо като озадачена мъка, а великолепните му очи се изпълниха с бисерни сълзи.
— Моите хора ме молят с плач да ги спася, да облекча страданието им. Другите се молят на малките си божества, но към кого да се обърна аз? Към кого? Аз се издигнах сред боговете и сега няма към кого да се обърна, за да споделя болката си.
Ръката пусна врата му и Каин рухна безсилно на пода, опитвайки се да си поеме дъх, докато постепенно идваше на себе си.
Вече разбираше — Ма’елкот не знаеше за пряката връзка на Каин със случващото се. Това беше някаква метафорична отговорност — очевидно Ма’елкот смяташе, че самото присъствие на Каин е довело до всичко това, и Каин нямаше никакво намерение да разсейва заблудата му.
Извисил се над него като гигантската икона в Голямата зала, императорът вдигна юмрук, сякаш се канеше да смаже Каин като хлебарка, но после отново го отпусна. Лицето му се изкриви в болезнена омраза, сякаш Каин беше огледало, в което той видя самия себе си и не можа да понесе гледката.
— Ще се превърна в нещо по-лошо от теб, ако те накажа заради собственото ми престъпление — рече той.
Каин се надигна на колене, изчака световъртежът му да отмине, после се изправи и отново отупа дрехите си.
„Номерът е в това, така да го ядосам — помисли си той, — че да не може да мисли трезво. Дори да притежаваш най-блестящия мозък на света, той няма да ти свърши никаква работа, ако си твърде вбесен, за да го използваш както трябва.“
— Онова, което искам да разбера — каза той съвсем преднамерено, — е кога си се превърнал в такова мрънкало?
Ма’елкот отвори уста, после я затвори. Очите му изпъкнаха като вените на шията му.
— Как смееш?
— Всичко смея, мамка му — отвърна Каин. — Точно затова имаш нужда от мен. Защо не спреш да хленчиш и не направиш нещо?
— Да направя…? — каза Ма’елкот и в очите му проблесна нещо. — Ще ти покажа какво ще направя.
Той протегна ръката си толкова бързо, че Каин дори не си помисли да се отмести. Пръстите му отново се вкопчиха в жакета на Каин и го издигнаха във въздуха.
„Знаеш ли — помисли си Каин вцепенено, — започна да ми писва да ме подмяташ така.“
Ма’елкот вдигна очи към тавана и замахна със свободната си ръка; след това без предупреждение коленете му се подвиха и той скочи с лекота нагоре, сякаш тежестта на Каин и собственото му тегло не означаваха нищо за него, и премина през солидния каменен таван.
Каин неволно потрепери, докато варовикът се приближаваше бързо към главата му, но в следващия миг премина през него като през гъста бледа мъгла и се оказа в миришещия на пушек нощен въздух над града. Ма’елкот го постави внимателно на отново втвърдилия се камък; двамата стояха заедно на върха на Сумрачната кула в двореца „Колхари“.
Над заобикалящия ги град се издигаха вулканични колони от пушек и пепел и се отправяха директно към ясното небе и неподвижните звезди, които постепенно започнаха да изчезват зад сгъстяващия се димен облак. Скоро останаха да осветяват анханските улици единствено оранжевите пламъци над горящите сгради.
— Не се усеща дори лек полъх на вятър — изръмжа на себе си Ма’елкот, — и въпреки това огънят продължава да се разпространява. Продължава да расте.
— Да, без майтап — отвърна сухо Каин. — Да не би да смяташе, че това е станало случайно?
Ма’елкот се изпъна и гърдите му се разшириха така, сякаш всеки момент щяха да избухнат. В очите му се появи нещо диво и стихийно; те проблеснаха и озариха камъните с изумрудена светлина.
— Нима смятат, че ще стоя и ще гледам как се опитват да изгорят моя град?
Преди Каин да успее да отговори, Ма’елкот протегна ръка към небето, сякаш за да почерпи сила оттам. Каин беше виждал този жест и преди, в Голямата зала, затова успя да отскочи встрани, когато юмрукът на Ма’елкот разсече въздуха. Около тях прогърмя толкова силно, че камъкът под краката им се разтресе.
Някъде далеч, в най-източната част на Стария град, под Шестата кула, огнените езици, облизващи една огромна сграда, внезапно застинаха и изчезнаха, сякаш изобщо не бяха съществували; не се виждаше дори пушек.