Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
— Очаквах завръщането ти.
Той носеше някакъв воал — мрежесто перде, което го покриваше от глава до пети, като хлапе, играещо си на призрак с наметнат през главата чаршаф; от подгъва на мрежата висяха четири големи, лъскави черни скални къса с неправилна форма, които приличаха на грифонови камъни. Отдолу под прозрачната мрежа той беше съвсем гол, с изключение на тесните кожени панталони, които носеше под робата си и по време на Ритуала по прераждането. По впечатляващите му мускули проблясваха капчици пот, сякаш се беше намазал с олио като културист; от потта бяха потъмнели и краищата на късата му брада, както и долната част на кестенявата му грива, която се къдреше на раменете му.
— Бих искал да получа някои отговори от теб, Каин — рече той и в гласа му нямаше и следа от обичайното му бащинско благоразположение. Ако далечният грохот на гръмотевиците може да бъде разбит на думи и от тях да бъде създадена реч, то тя би звучала точно така — безлично и безстрастно, като гласа на Ма’елкот. — Палас Рил е твоята любовница. Палас Рил е Смешника Саймън.
Императорът се извисяваше над Каин като планина, от която всеки момент ще се срине лавина. Маската на спокойствието му започна да се пропуква, разкривайки изпъкналите вени на врата му.
— Ще съжаляваш заради това, че си ме предал, Каин.
Каин едва чу заплахата. За него тя не означаваше нищо — в момента нищо нямаше значение. Зад императора, към един окървавен скален къс с размерите на маса, беше привързано голото тяло, върху чиито бездиханни гърди лежеше цялата надежда на света.
Очите ѝ бяха отворени и се взираха безизразно в кафеникаво-сивкавия каменен таван. Ръцете ѝ бяха завързани една за друга над главата; глезените ѝ бяха хванати по същия начин, а въжетата им минаваха през тежки железни халки, монтирани върху каменния под. Тялото ѝ беше покрито със синини — множество много малки наранявания върху скъпоценната плът, които се сливаха в едно. Гърдите ѝ бяха покрити с чаршаф, който някога е бил бял; сега беше изцапан с кафяво, което имаше влажен кървав оттенък. Но онова, което привлече погледа на Каин, бяха очите ѝ, тези очи…
Те гледаха втренчено и не примигваха и Каин не можеше да се насили да мисли за онова, което Ма’елкот се кани да причини на него самия.
Стоя там неподвижно сякаш цяла вечност — неподвижен, неспособен да мисли, неспособен да диша. Дори сърцето му спря да бие за един безкраен момент, в който той живееше единствено за тези очи.
И тогава гърдите ѝ се надигнаха, бавно, постепенно; после се спуснаха отново и Каин усети появата на новата зора. Заедно с нейния дъх се завърна и неговият и животът му отново придоби смисъл.
— Но първо — рече Ма’елкот, който се беше приближил дотолкова, че Каин усети миризмата на разложение в дъха му — искам да знам къде беше!
Каин тръсна глава и се върна в настоящето.
— Ти какво, да не си ми майка? — рече той, опитвайки се да прозвучи по същия развеселено-подигравателен начин, по който беше разговарял с Бърн. Проблясъкът на рязко движение едва успя да го предупреди, преди ръката на Ма’елкот да го зашлеви силно и да го запрати да се търкаля по металния под.
„Мамка му — помисли си замаяно той, докато се опитваше да се съвземе и да се изправи на крака. — Това вече е проблем…“
Ма’елкот се хвърли към него като ловуваща котка. Императорът го вдигна във въздуха, стискайки го за кожения жакет, и го разтърси така, както териер разтърсва плъх, за да му счупи гръбнака. Всяка една от раните на Каин изпищя от болка и агонизиращите викове като че ли прочистиха замаяната му глава.
Внезапно той осъзна няколко неща.
Първо, щеше да умре още сега, тук. Ако Ма’елкот не получеше отговор, който да го удовлетвори, щеше да го пребие до смърт с голи ръце — а Каин нямаше такъв.
Второ, Ма’елкот използваше ръцете си не защото бе разгневен, а защото нямаше достъп до магията си. Мрежата — сребърната мрежа, с която се беше покрил, беше същата като на костюма на Аркадейл в Театъра на истината, същата като воала, който беше изобретил Конос. Сигурно го отрязваше от Потока. Така беше успял да разбере коя е Палас и че тя е Смешника Саймън — сребристата мрежа го предпазваше от Вечната забрава.
Третото, най-важното, зашеметяваше и поразяваше със своите последствия — отрязан от силата, която го превръщаше в онова, което беше, Ма’елкот беше уязвим.
Каин можеше да го убие.
Още сега. Точно тук.
Нямаше да получи по-добър шанс.
Дори без ножовете си, които придворният рицар беше конфискувал, въпреки огромната физическа сила, която се криеше в масивното тяло на Ма’елкот, въпреки че Каин беше почти цял фут и половина по-нисък и почти наполовина по-лек от този човекобог, той имаше шанс, и то добър.