Вълшебният кораб

— Артисти — промърмори той. — Но тя ще се върне.

След кратко мълчание Мингсли продължи:

— Корабе. Хей, корабе. Наистина ли си жив?

Парагон предпочете да не отговаря.

— Не е разумно да ме игнорираш. Само въпрос на време е, преди ти да станеш моя собственост. В твой интерес е да ми кажеш онова, което искам да зная. Ти отделна част от кораба ли си, или наистина си едно с него?

Парагон стоеше неподвижно сред пороя.

— Ще умреш ли, ако те отделя от корпуса? — тихо попита Мингсли. — Защото това възнамерявам да сторя.

Парагон не знаеше отговора на този въпрос. Затова той отвърна:

— Защо не се приближиш и не опиташ?

След няколко мига мъжът се махна.

Парагон изчакваше, сред острите капки. Когато най-сетне гласът ѝ долетя, той не се сепна, а бавно извърна глава, за да чува по-ясно.

— Корабе? Корабе, може ли да се приближа?

— Казвам се Парагон.

— Парагон, може ли да се приближа?

Той се замисли.

— Няма ли да ми кажеш името си? — рече накрая той.

Последва кратко колебание.

— Казвам се Янтар.

— Но това не е истинското ти име.

— Имала съм няколко имена — отговори след няколко мига жената. — Това название е най-подходящо за настоящото място и време.

Нищо не би ѝ попречило просто да го излъже и да му каже, че това е името ѝ, размишляваше Парагон. Но тя не бе го направила. Той протегна ръка по посока на звука.

— Янтар — рече той. Жестът му показваше, че я приема. Но освен това представляваше и предизвикателство. Ръката му бе много по-голяма от човешка. Когато той обвиеше пръсти около нейната ръка, с лекота би могъл да я изтръгне от рамото ѝ. Стига да поиска.

Той се вслушваше в дъха ѝ, в стръвния порой, обсипващ плажа. Жената рязко пристъпи към него; след втората крачка тя съедини лявата си ръка, обгърната от ръкавица, с неговата. Корабът обви огромните си пръсти около нейните.

— Парагон — тихо каза тя.

— Защо се върна?

Жената нервно се засмя.

— Както сам каза Мингсли, аз съм заинтригувана от теб. — Когато не последва отговор, тя продължи — У мен любопитството винаги е надделявало над мъдростта. И същевременно цялата ми мъдрост е произтекла от любопитството. По тази причина аз не се научих да му обръщам гръб.

— Разбирам. Ще ми разкажеш ли за себе си? Както виждаш, аз съм сляп.

— Да. — В гласа ѝ имаше съжаление и състрадание. — Мингсли те нарече грозен. Ала онзи, който е оформил челото и челюстта ти, устните и носа ти, е бил истински майстор. Иска ми се да можех да видя очите ти. Що за човек би опустошил подобна изкусност?

Нейните думи го възторгнаха, но освен това и го побутнаха към нещо, което той не можеше да си припомни. Затова той отвърна сприхаво:

— Какви комплименти! Сигурно те целят да отвлекат вниманието ми от факта, че ти не отвърна на молбата ми?