Картата на времето

Както ти казах, в онова кино, запленен от въртележката от образи, която дължеше толкова много на теб, изпитах неописуемо вълнение. Историята бе написана от теб, да, но всичко, което се явяваше на екрана, беше ново за мен, всичко освен едно: машината на времето. Твоята машина, Бърти. Нямаш представа колко се смаях, когато я видях там. За миг се почудих дали очите не ми изневеряват, но това не бе халюцинация. Беше си твоята машина, красива и лъскава, с онези изящни като на музикален инструмент форми, които издаваха ръката на изкусен майстор — съоръжение с благородно излъчване, липсващо у машините на епохата, в която се бях озовал като корабокрушенец. Но как бе попаднала във филма и къде ли се намираше сега, двайсет години след като актьорът на име Род Тайлър, който изпълняваше твоята роля, се бе измъкнал от нея?

След няколко седмици, прекарани в преглеждане на вестници в библиотеката, успях да проследя нейните смутни странствания. Така узнах, че Джейн не бе пожелала да се раздели с нея и я бе пренесла в Лондон, в къщата на адвоката Евънс, който наблюдавал примирено нашествието на тази нелепа и очевидно безполезна бракма в неговия дом; като капак на всичко тя символизирала в очите на новата му невеста фигурата на изчезналия ѝ съпруг. Представих си го как обикаля машината в безсънните си нощи, като натиска фалшивите ѝ бутони и дърпа стъкления лост, за да се увери, че наистина не работи. Сигурно се бе чудил каква ли загадка крие тази измишльотина, наричана от съпругата му машина на времето, и за какъв дявол е била построена, защото бях сигурен, че Джейн не му е дала никакво обяснение — машината бе част от един личен живот, за който адвокатът Евънс нямаше защо да знае. Много години по-късно, когато Джордж Пал се захванал с приготовленията за своя филм, възникнал един проблем: никой от чертежите на машината на времето, нарисувани от неговите служители, не му изглеждал убедителен. Намирал ги за грозни, гротескни и прекалено усложнени; един от моделите даже му напомнял електрически стол. Тези скици нямали дори далечна прилика с елегантното и внушително возило, в което той си представял изобретателя, прекосяващ необятните простори на времето. Ето защо Пал възприел като същинско чудо обстоятелството, че една жена на име Селма Евънс — почти разорена, след като пропиляла малкото си наследствено състояние — предложила да му продаде странната вещ, която майка ѝ всяка неделя бършела от прах в един бавен и тържествен ритуал, от който на малката Селма ѝ настръхвали косите — почти толкова, колкото и на адвоката Евънс. Пал останал очарован — точно такова нещо търсел. Машината била красива, величествена и наглед маневрена като шейните, на които се бил возил в детството си. Спомнил си как леденият вятър шибал лицето му, докато се спускал по склоновете — вятър, който с годините започнал да свързва с някакво вълшебство; сторило му се, че ако човек пътува през времето с тази машина, навярно ще го брули същият вятър. Ала окончателно го убедила пластинката на контролното табло, на която се четяло: „Построено от Х. Дж. Уелс“. Дали машината наистина била конструирана от писателя? И ако да, с каква цел? Тази загадка била неразрешима, тъй като авторът изчезнал през 1896 г., точно когато започнал да става известен. Кой знае още колко превъзходни романи можел да даде на света? Но макар и да нямал представа защо била построена машината, Пал чувствал, че не би могла да има по-добро предназначение от участието в неговия филм, така че убедил продуцентското студио да я купи. Ето как твоята машина се сдобила с онова несериозно безсмъртие, което предоставя киното.