Картата на времето

Щом приех положението, реших, че първата ми работа трябва да е да се осведомя какво е станало със света, но най-вече с Джейн и всичките ми познати. Влязох в една библиотека и след няколко часа прелистване на вестници успях да си изградя доста обща представа за света, в който се намирах. С прискърбие научих, че той не само се е запътил упорито към световна война, но и че вече е претърпял една такава преди известен брой години — ужасен конфликт, потопил в кръв повече от половината планета, отнасяйки осем милиона жертви. Това обаче не бе донесло поука и светът, макар и с претъпкани гробища, отново се намираше в крехко равновесие, което предвещаваше най-лошото. И като си припомних някои от страховитите заглавия, които бях зърнал да висят от картата на времето, разбрах, че нищо не би могло да предотврати тази втора война, защото тя бе една от грешките на миналото, които хората от бъдещето бяха предпочели да приемат. Можех само да чакам нейното избухване и да се постарая по възможност да не съм сред милионите трупове, които след една година щяха да осеят земята.

Открих и една статия, която едновременно ме порази и натъжи. Това бе известие за честването на двайсет и петата годишнина от смъртта на писателите Брам Стокър и Хенри Джеймс, починали при опит да се изправят една нощ срещу призрака на площад Бъркли. Същата нощ се случило и друго, не по-малко трагично за литературния свят събитие: Х. Дж. Уелс, авторът на „Машината на времето“, изчезнал загадъчно и повече никой нищо не чул за него. Дали е предприел пътуване във времето? — лукаво питаше журналистът в края на статията, без дори да подозира колко близо бе до истината. Във въпросната статия ти бе споменат като баща на научната фантастика. Сигурно се питаш какво, по дяволите, е това. Става дума за понятието, което ще замести термина научен романс; то било изковано през 1926 г. от някой си Хюго Гернсбек, който го поставил на обложката на своето списание „Удивителни истории“. Това било първото издание, посветено изключително на художествената литература с научен уклон, в което препечатали много от историите, написани от теб за Луис Хайнд, редом с разказите на американеца Едгар Алан По и, естествено, на Жул Верн, който ти оспорвал титлата баща на жанра. Точно както бе предрекъл инспектор Гарет, романите, разглеждащи света на бъдещето, в крайна сметка бяха въвели литературен жанр и това се бе случило до голяма степен благодарение на него, тъй като той разкрил, че „Мъри Пътешествия във времето“ е най-крупната измама на XIX век. След неговото изобличение бъдещето отново се превърнало в безстопанствена пустош, която всеки писател можел да насели с каквото си иска, в непозната земя, непроучено пространство като онези от старинните морски карти, на които пишело: тук има чудовища.