Единствена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #8
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-031-7
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Единствена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Джон Матю е изминал дълъг път, откакто е намерен да живее сред хората, когато неговата вампирска природа е била неизвестна както на него, така и на онези около него. Макар и допуснат да се сражава рамо до рамо с братята, никой не предполага каква е истинската му история — или истинската му самоличност. Всъщност завърнал се е падналият брат Дариъс, но в ново въплъщение и с много различна съдба. Когато една ожесточена лична вендета вкарва Джон в сърцето на войната, той ще трябва да призове както онова, което е сега, така и онова, което е бил, за да се изправи срещу абсолютното зло.
Хекс, симпат убиец, дълго се съпротивлява на привличането между нея и Джон Матю. След като е изгубила вече един любим в ноктите на лудостта, тя няма да позволи още един достоен мъж да стане жертва на объркания й живот. Но когато съдбата се намесва, двамата откриват, че любовта, също като съдбата, е неизбежна между сродните души.
— Пейн, събуди се. Трябва да дойдеш в моята страна.
Тя поклати замаяно глава, но движението не й се отразяваше добре. Беше по-добре да стои мирно. Съвсем мирно.
— Няма… Не мога да дойда там…
Внезапно я понесе шеметен водовъртеж, в чийто център беше съзнанието й. Стори й се, че е засмукана от някаква сила, а във вените си чувстваше такова напрежение, сякаш кръвта й беше увеличила обема си, но трябваше да се побере в тясното пространство. Когато отвори очи, видя мека бяла светлина над себе си. Значи все пак не се беше поместила. Все още лежеше под млечнобялото небе на Другата страна. Пейн се намръщи. Не, това не бяха непрогледните небеса над Светилището. Това беше… таван?
Да… Тя разпознаваше какво е това… И с периферното си зрение долавяше наличието на стени… Четири сини стени. Имаше и източници на светлина, макар че не бяха от вида, който тя помнеше. Не бяха факли или запалени свещи, а предмети, които блестяха без пламък.
Камина… Огромно бюро и трон.
Тя не беше преместила тук тялото си сама. Нямаше толкова сили. И Рот не би могъл да го направи. Имаше само едно обяснение. Била е изпратена тук от майка си. И нямаше връщане назад. Беше постигнала желанието си. Беше свободна завинаги.
Изпълни я странен покой, предизвикан или от идването на смъртта или от осъзнаването, че битката й е приключила. Независимо дали щеше да умре или да оживее, с онова, което бе ръководило живота й години наред, беше свършено. Освободена от това бреме, тя имаше чувството, че лети, макар телесната й обвивка да беше неподвижна.
Лицето на Рот влезе в полезрението й, а черната му коса се плъзна по раменете му и падна напред. В този момент едно светло куче пъхна главата си под тежката ръка на краля, а добродушното му лице сякаш приветстваше един неочакван, но одобряван гост.
— Ще отида за доктор Джейн — заяви Рот и погали кучето.
— Кой?
— Личната ми лекарка. Стой тук.
— Като че… бих могла да отида някъде.
Чу се подрънкването на нашийника и после кралят тръгна с ръка, хванала повода, който го свързваше с красивото куче, а лапите на животното зашляпаха, когато двамата прекосиха килима и тръгнаха по дъските.
Той наистина беше сляп. И от тази страна му бяха нужни нечии други очи.
Вратата се затвори и тя можеше да мисли единствено за болката. Сякаш се рееше, понесена на вълната на агонията, завладяла тялото й… но все пак, въпреки нетърпимия дискомфорт, чувстваше странен покой. Без конкретна причина забеляза, че въздухът има прекрасен аромат. На лимон. И на пчелен восък. Просто прекрасен.
Ако съдеше по това колко странно й изглеждаше всичко, явно беше минало много време откакто бе напуснала този свят. Но си спомняше колко много й беше харесало тук. Всичко бе така непредвидимо и по тази причина запленяващо…
След малко вратата се отвори и тя отново чу подрънкването на нашийника и долови наситения аромат на Рот. С тях имаше още някой… когото Пейн не можеше да регистрира. Но в стаята определено имаше нечие друго присъствие. Пейн си наложи да отвори очи… И едва не подскочи.
До нея не стоеше Рот, а някаква жена… Или поне се предполагаше, че е жена. Лицето й имаше женски черти… само че плътта и косата й бяха прозрачни и призрачни. Когато погледите им се срещнаха, изражението на другата жена от загрижено се превърна в шокирано. Изведнъж й се наложи да потърси подкрепа в ръката на Рот.
— О… боже мой. — Гласът й беше дрезгав.
— Толкова ли е очевидно, докторе? — попита Рот.
На жената й беше трудно да отговори, а това определено не беше реакция, която се надяваш да предизвикаш у един лекар. Пейн наистина си беше мислила, че знае колко зле е наранена, но очевидно не осъзнаваше докрай сериозността на състоянието си.
— Аз наистина съм…
— Вишъс.
Името накара сърцето й да спре. Не го беше чувала повече от два века.
— Защо споменаваш мъртъвци? — прошепна тя.
Призрачното лице на лекарката придоби осезаема форма, а в зелените й очи пролича искрено объркване. Беше пребледняла и очевидно се бореше с чувствата си.
— Мъртъвци ли?
— Моят брат-близнак… отдавна премина в Небитието.
Лекарката поклати глава, а веждите й се смръщиха над интелигентните й очи.
— Вишъс е жив. Аз съм неговата шелан. Съвсем жив е и напълно здрав.