Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
— Чуваш ли ме, Рад, боклук такъв?
Бластерът пак изтрещя. Лъчът изсъска край мен и аз се проснах долу, разплисквайки водата по вечбетона.
— Май беше доста наблизо, Так.
— Както речеш — викнах аз. — Така или иначе всичко свърши, остава само разчистването.
— Нима? Нямаш ли вяра в себе си? В момента той е на новия док и отблъсква приятелчетата ти. Ще ги метне обратно в Зоната, или ще нахрани пантерите с тях. Чуваш ли го?
Ослушах се и пак долових звуците на сражението. Бластерен огън, от време на време по някой писък. Нямаше начин да разбера как върви, но в душата ми отново се разбудиха старите съмнения относно Влад и неговия надрусан екипаж. Навъсих се.
— Май ви дойде като гръм от ясно небе! — извиках аз. — Какво става, да не сте били заедно в гравитационния гимнастически салон? Да обработвате някоя курва от двата края.
— Майната ти, Ковач. Той поне знае как да се забавлява.
Гласът му звучеше ясно дори и през бурята. Леко се надигнах и запълзях по пода на галерията.
— Да, бе. И затова си струваше да ме продадеш?
— Не съм те продал. — Скърцащ, метален смях. — Замених те за подобрен вариант. Ще си изпълня дълга към онзи момък, а не към теб. Защото той поне още помни откъде е дошъл.
Още малко по-близо. Преодолявай метър по метър през поройния дъжд и трите сантиметра вода по преходите. Едната яма остава назад, заобикаляш втората. Не се надигай. Не позволявай на омразата и гнева да те вдигнат на крака точно сега. Накарай го да допусне грешка.
— Той помни ли как хленчеше и лазеше по уличката с разпрано бедро, Рад? Помни ли, мамка му?
— Да, помни. Но знаеш ли какво? — Сегешвар повиши глас. Трябва да бях бръкнал в раната. — Той просто не ми опява непрекъснато за това, по дяволите. И не го използва, за да си позволява финансови волности.
Още по-близо. Вложих в гласа си развеселена насмешка.
— Да, и освен това те свърза с Първите фамилии. Заради което беше цялата работа, нали? Продаде се на скапаните аристократи, Рад. Точно като шибаната якудза. Още малко и ще се преселиш в Милспорт.
— Хей, майната ти, Ковач!
Яростта ме връхлетя заедно с нов бластерен лъч, но Сегешвар стреляше напосоки. Ухилих се в дъжда и нагласих рапсодията на максимално разпръскване. Надигнах се от локвите. Напрегнах неврохимията.
— И си седнал да ми разправяш, че аз не помня откъде съм дошъл. Не ме разсмивай, Рад. Додето се усетиш, вече ще си нахлузил носителя на някой жълтурко.
Достатъчно близо.
— Хей, майната ти…
Скочих на крака и се хвърлих напред. Гласът му ме насочи, неврохимичното зрение довърши останалото. Засякох го приклекнал оттатък една от клетките за хранене, частично закрит от стоманената мрежа на близкото мостче. Рапсодията в юмрука ми избълва облак мономолекулярни фрагменти, докато аз заобикалях тичешком овалния ръб на бойната яма. Нямах време за по-добър прицел, оставаше ми само да се надявам, че…
Той изкрещя и аз го видях как залитна, стискайки ръката си. Разтърси ме дива радост, устните ми оголиха зъбите в жестока усмивка. Стрелях пак и той или падна, или се хвърли зад някакво прикритие. Прескочих парапета между галерията и клетката за хранене. Едва не паднах, но се удържах на крака. Залитнах, за да запазя равновесие и светкавично взех решение. Нямах време да заобикалям стената. Ако Сегешвар още беше жив, междувременно щеше да се изправи и да ме изпържи с бластера. Мостчето означаваше пет-шест метра над заграждението по права линия. Тичешком изскочих на него.
Металът под краката ми застрашително се наклони.
Долу в клетката нещо подскочи и изръмжа. От гърлото на пантерата ме лъхна воня на море и прогнило месо.
По-късно щях да разбера със закъснение: заграждението бе понесло удар от пристигането на „Набучвател“ и откъм страната на Сегешвар вечбетонът се беше пропукал. Онзи край на мостчето едва се крепеше на полуизтръгнатите болтове. И пак по същите причини от някоя друга клетка в комплекса се беше измъкнала пантера.
Все още ми оставаха два метра до края на мостчето, когато болтовете окончателно се изтръгнаха. Носителят „Ейшундо“ инстинктивно ме тласна напред. Изпуснах рапсодията и с две ръце се вкопчих в ръба. Мостчето пропадна под мен. Дланите ми се впиха в мокрия вечбетон. Едната се хлъзна. Геконовите клетки в другата ме удържаха. Някъде под мен блатната пантера изби с ноктите си искри от падналото мостче, после отскочи с пронизителен вой. Трескаво потърсих опора с другата ръка.