Дори насън не виждаме покой

Навярно целият град се беше събрал пред лепрозариума. Тук не валеше и изглеждаше, сякаш хората от града се бяха втурнали насам, за да се спасят от потопа от двете страни на шосето, докъдето стигаше погледът, покрай бодливата тел се беше проточила хилядна тълпа, сред която бяха затънали разхвърляните, спрели както им падне автомобили — разкошни издължени лимузини, очукани джипове и пикали с брезентови покривала, камиони, автобуси и дори един автокран, на чиято стрела седяха няколко души. Над тълпата се носеше глух тътен, от време на време раздиран от пронизителни крясъци.

Всички взеха да скачат от каросерията и Виктор веднага изгуби от очи Диана и Теди, наоколо се мяркаха само непознати лица — мрачни, озлобени, недоумяващи, плачещи, крещящи, с изцъклени в несвяст очи и забелени зъби… Виктор се опита да си пробие път до портала, но след няколко крачки безнадеждно затъна в тълпата. Тя беше като плътна стена, никой не желаеше да отстъпи мястото си, можеше да ги блъскаш, да ги риташ, да ги биеш, но хората дори не се обръщаха, само присвиваха глави по-дълбоко в яките и всички се стараеха да се промушат напред и напред; по-близо до децата си, повдигаха се на пръсти, дърпаха жените си и зад полюляващото се множество от качулки и шапки нищо не се виждаше.

— Защо, боже мой? В какви сме съгрешили, господи?

— Мръсници! Отдавна трябваше да ги изколим. Умните хора ни разправяха, ама…

— А къде е кметът? Какво прави той, но дяволите? Къде гледа полицията? Къде са тези шкембелии?

— Сим, ще ме смажат… Сим, задушавам се! Ох, Сим…