Прокрадващ се в сенките

Прескочих потока, стъпквайки няколко кости, и дръпнах Пчеличка след мен.

— Само мъртви! Ходим по кости на воини… Котката е прав, от това място лъха на смърт и нещо не е наред — Арнх изплю стръкчето трева, което въртеше между зъбите си през последния час.

— А кой ти каза, че костите са човешки? — Ел, както и другите елфи, не бързаше. — Ето, виж.

Елфът скочи от коня, бръкна с ръка в калта и хвърли нещо черно в ръцете си Арнх. Той го улови във въздуха и започна да го върти в ръце, а след това с безразличие го хвърли в потока. Успях да забележа, че това беше долна челюст с неестествено големи и дълги зъби. По-точно, с дълги глиги. Точно като на Ел или всеки друг елф. Или орк.

— Орки? — Арнх с любопитство погледна към к’лиссанга на Миралисса.

— Че кой друг? — златистите очи на елфа блестяха. — Кости на хора също се срещат, но в сравнение с оркските са нищожно малко. Орките са яли голям бой.

— Да, вгорчили са им живота — изсумтя Фенерджията.

— Тук не само стрелите са действали — Котката се върна назад вече без коня и започна да помага на Фенерджията да подкара инатливата си кранта. — И магия е действала. Стените на клисурата са стопени. Някой е направил от клисурата голяма пещ.

Веднага се спомних за магьосницата от съня и горящата по нейна воля мъгла в клисурата.

Изкачването се оказа трудно. Гръмогласния се подхлъзна, падна в калта и клисурата екна от цветущите му ругатни. Конете се наложи едва ли не да ги носим на гръб, и то под несекващ дъжд. Когато най-накрая отрядът се добра до върха, почти всички се проснахме на земята от изтощение. Лично аз бях ужасно мокър не толкова от дъжда, колкото от пот.

— Пфу! — Арнх дишаше тежко. — Ама че изкачване! Ако зависеше от мен, щях да убия магаретата, недостойни да носят името кон, още по средата на пътя.

— Ако беше идвал при нас в планините, друга песен щеше да пееш! — ухили се Делер.

Докато всички отдъхваха, аз огледах околността. Пътят на противоположната страна на клисурата лежеше пред мен като на длан, и ако не бяха дъжда и мъглата, мисля, че оттук щеше да се открие зашеметяваща гледка.

Опитах се да потърся останките от стените на старите укрепления и земния насип, но, естествено, за петстотин години от тях не беше останало нищо освен споменът. Костите на загиналите бяха просъществували много по-дълго. Потърсих с поглед останките на тези, които са срещали стрелите на орките, и не видях нищо. Съвсем нищо. Или се бяха свлекли в клисурата, или земята е била по-благосклонна към тях, отколкото към атакуващите врагове.

— Хей, Танцуващ в сенките! — към мен приближи Кли-кли. — Маркауз реши, че ще нощуваме точно тук.

— Мисля, че те помолих да не ме наричаш така — изръмжах на гоблина, но малкият мръсник дори не мигна.

Пък и не гледаше мен, а пътя, по който до съвсем наскоро яздихме.

— Гарет — с много проникновен и убедителен глас каза Кли-кли. — Както казва Гръмогласния, много сме я загазили. И то меко казано.