Прокрадващ се в сенките

— Дъждът ще приключи не по-рано от утре сутринта — каза Медения, хвърляйки поглед към сивото небе.

— На с-с-сутринта?! — изстена Халас.

— А-ха. Със сигурност не по-рано.

— Слушай, Халас — към нас приближи Змиорката. — Защо не обявиш временно примирие на дъжда, а?

— Примирие? — крайно подозрително повтори Халас, усещайки някакъв номер в това предложение.

— Какво толкова? Ще си продължиш войната с него по-късно.

— А нима може т-т-така? — със съмнение попита гномът.

— Че защо не? — сви рамене яздещият до мен Фенерджия. — Войните понякога се редуват с примирия.

— Само не и в-войните на гномите! — сприхаво отвърна Халас.

— Приеми, че ти е свършил барута и примирието е необходимост — реагира Змиорката.

Гномът внимателно помисли, после изцеди мократа си брада и като изобрази гримаса, сякаш прави най-великата услуга на целия свят, каза:

— Е, добре. Ще го давате ли този ваш плащ?

Делер вече отваряше уста, за да коментира неустойчивостта на гномите, готови на всякакви отстъпки в сраженията, но срещна предупредителния поглед на Змиорката и замълча. Халас се уви в плаща.

Привечер дъждът се усили, земята вече беше напоена и сега навсякъде имаше огромни локви. Копитата на конете жвакаха в това малко блато и животните започнаха да се уморяват, въпреки че се движехме доста бавно. Но само след две левги тревистите локви останаха назад и конете ни се понесоха по някакво подобие на път.

— Това са останки от стария път. Същият, който е водел от Раненг до Авендум — сякаш чул мислите ми, се обади изпод качулката Кли-кли.

— Удивително е как се е запазил — промърмори Мармота. — Минали са почти петстотин години, а само една трева е израснала.

— Ням-ма нищо удивително — обади се Халас. — Г-г-гноми са го с-строили.

— Хайде бе, Щастливецо, не се изхвърляй! — махна с ръка Фенерджията.

— Из-зобщо не се изхвърлям. Това е н-наша работа. Подушвам го. Делер, потвърди.

— Ваша е, ваша — миролюбиво се съгласи джуджето. — Ти по-добре помълчи да се сгрееш. Ще ти изпадат зъбите от тракане.

— Как-кво толкова си с-с-се загрижил за моето з-з-здраве?

— Ами ако умреш, ще трябва аз да ти копая гроба.

Халас се уви по-плътно в плаща и не каза нищо.

Въпреки дъжда от земята започна да се издига мъгла. По-точно не мъгла, а лек и засега все още прозрачен бял дим. Той се стелеше над земята, процеждаше се между стръкчетата трева, обвиваше копитата на конете. Но появеше ли се вятър, димът веднага се разсейваше и изчезваше.

Задържайки коня си, към нас се приближи Маркауз:

— Ей, Котка! Ти сигурен ли си за неприятностите? Да не си се объркал?

— Наистина — подкрепи го и Гръмогласния. — Бурята отдавна отмина, вече четвърти час се влачим под дъжда, а от небето няма никакви изненади.

— И слава на Сагра, още сто години нищо да не се случи — изсумтя Чичо.