Избрани творби в три тома, том 2

Така че аз се ококорих над плета, но неизвестно защо, ти вече бе хукнал да бягаш и видях само прелестния ти тил. „Аха — казах си, — ето един мъж, по когото много от нас биха въздишали“… и така нататък в най-добрия ми ирландски…

— Разбрах — прекъсна я Еймъри. — А сега се върни към себе си.

— Добре. Аз съм от тия хора, които вървят през живота и раздават на другите вълнение, но самата аз почти не получавам, освен ако сама не го припиша на мъжете и нощи като тая. Имам обществената смелост да изляза на сцената, но не ми достига енергия за това. Нямам търпение да пиша книги и още не съм срещнала мъжа, с когото бих сключила брак. Но няма значение, все още съм само на осемнайсет.

Постепенно бурята утихваше и само призрачните тласъци на вятъра огъваха купата най-напред в една посока, а после мрачно я връщаха в другата. Еймъри беше в транс. Осезаваше безценността на всеки миг. Никога преди не бе срещал момиче като нея и никога нямаше да я възприеме както в този час. Не се чувстваше като действащо лице от пиеса, което би било естествено в тъй необикновена ситуация — не, изпитваше усещане, че се е завърнал у дома.

— Току-що стигнах до съдбовно решение — каза Елинор след кратко мълчание — и тъкмо затова съм тук, което дава отговор на още един от твоите въпроси. Преди малко реших, че не вярвам в безсмъртието!

— Така ли? Колко банално!

— Ужасно банално — съгласи се тя, — но въпреки това гнетящо, изтъркано, противно гнетящо. Дойдох тук, за да се измокря — като мокра кокошка. Мокрите кокошки винаги се отличават със съвършена яснота на мисленето — заключи тя.

— Продължавай — любезно я подкани Еймъри.

— Ами… не се страхувам от тъмно, затова нахлузих мушамата и гумените си ботуши и излязох. Разбираш ли, по-рано много се страхувах да кажа, че не вярвам в бога — нали мълнията щеше да ме порази, — а ето сега съм тук и тя, разбира се, не ме е ударила, но главното е, че този път вече не се боях от нея за разлика от миналата година, когато бях поклонничка на християнската наука57. Така доказах сама на себе си, че съм материалистка, и се сродявах със сеното, когато ти излезе от гората и замръзна в края й, уплашен до смърт.

— От какво да съм уплашен, малка негоднице! — възмути се Еймъри.

— От себе си! — викна тъй високо тя, че той подскочи. Тя плесна с ръце и се разсмя. — Видя ли, видя ли! Гузното съзнание — убий го, както сторих аз! Елинор Савидж, материолог — няма да подскачаш, няма да се стряскаш, ще стигаш навреме…

— Но аз не мога без душата си — възрази той. — Не мога да бъда само рационален и не искам да бъда просто молекулярен.

Тя се наклони напред, впи в него пламналите си очи и прошепна с някаква особена романтична безвъзвратност:

— И аз така си мислех, Жуане, страхувах се, че е така — ти си сантиментален. Не си като мен. Аз съм една малка романтична материалистка.