Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
— Кой е тоя дявол в околията Рамили — възнегодува Еймъри, — дето му е скимнало да изпълнява Верлен по собствена мелодия на една прогизнала купа сено?
— Има ли някой? — обади се гласът, неразтревожен ни най-малко — Кой си ти? Манфред, свети Христофор или кралица Виктория?
— Аз съм Дон Жуан! — импулсивно изкрещя Еймъри, надвиквайки бученето на дъжда и вятъра.
От купата сено прозвуча възторжен писък.
— Зная кой си — ти си русокосото момче, което обича „Улалюм“, познах те по гласа.
— Как да се кача? — извика той от подножието на купата сено, където, мокър до кости, вече бе се озовал. Откъм върха се появи една глава — беше тъй тъмно, че Еймъри успя да различи само перчем влажна коса и две очи, светещи като на котка.
— Изтичай назад — долетя гласът. — Засили се и скочи, а аз ще ти подам ръка. … не, не оттук, от другата страна.
Той последва упътването и когато се разтегна нагоре, до колене нагазил в сеното, една малка бяла ръка се протегна, стисна неговата и му помогна да се добере до високото.
— Ето те и теб, Жуане — посрещна го, извисила глас, жената с мокрите коси. — Ще минем и без „дон“-а, нали?
— Палецът ти е също като моя! — възкликна той.
— А ти държиш ръката ми, което е опасно, преди да си видял лицето ми.
Той я пусна мигновено.
Сякаш в отговор на негова молитва блесна светкавица и той жадно впи очи в тази, която седеше до него в мокрото сено на десет стъпки от земята. Но тя бе прикрила лицето си и той зърна само едно тъничко телце, тъмни, влажни, късо подстригани коси и нежни бели ръце с палци, извити назад като неговите.
— Седни — учтиво му предложи тя, когато мракът отново ги обгърна. — Ако се наместиш в тази хралупа точно срещу мен, ще ти подам половината от мушамата си, която ми служеше за непромокаема палатка, преди така грубо да нарушиш уединението ми.
— Поканен бях — весело отби нападката й Еймъри. — Сама ме покани, знаеш го прекрасно.
— Дон Жуан винаги успява да обърне нещата в своя полза — отвърна тя през смях, — но аз няма да те наричам повече така, защото косата ти е русочервеникава. По-добре ми издекламирай „Улалюм“, а аз ще съм Психея, твоята душа.
Еймъри засия, щастливо невидим през пелената от вятър и дъжд. Седяха един срещу друг в неголяма кухина в сеното, отчасти покрити с мушамата, а за останалото грижа имаше дъждът. Еймъри правеше отчаяни усилия да огледа Психея, но за зла воля светкавицата не благоволяваше да се яви и той чакаше, изгарящ от нетърпение. Господи! А ако не е красива, ако е четирийсетгодишна и е най-обикновена, боже мой! А я си представи, представи си само, че е луда. Но нещо му подсказваше, че последното предположение е недостойно. Провидението му изпращаше момиче, за да се разтуши, както бе пращало на Бенвенуто Челини мъже, за да ги убива, а той седи и гадае дали момичето не е лудо само защото така изцяло съвпада с неговото настроение.
— Не съм — промълви тя.
— Какво не си?
— Луда. Аз не си помислих, че си луд, когато те видях за първи път, така че не е честно ти да си го мислиш за мен.
— Откъде, по дяволите…
От мига, в който се срещнаха, Елинор и Еймъри можеха да подхванат „тема“, да замълчат, продължавайки мислите си наум, да произнесат след десет минути нещо на глас и да открият, че разсъжденията им са следвали една и съща пътека и са ги довели до сходни заключения, които на други хора биха изглеждали съвсем несвързани с първата мисъл.
— Кажи ми — попита я разпалено, като се наведе напред, — откъде знаеш за „Улалюм“, откъде знаеш какъв е цветът на косата ми? Как се казваш? Какво правиш тук? Отговори ми веднага на всичко!
Тогава блесна светкавица и сиянието отскочи надалеч, а той видя Елинор и за пръв път се взря в тия нейни очи. О, тя бе великолепна — бледа кожа с цвят на мрамор в звезден зрак, тънки вежди и очи, искрящи като зелени изумруди в ослепителното лъчение. Вещица на около деветнайсет, отсъди, едновременно зорка и мечтателна, с бледо очертана горна устна, пленително издаваща женската й слабост. Дъхът му спря и той облегна гръб назад о стената от сено.
— Сега вече ме видя — спокойно рече тя — и сигурно ще кажеш, че зелените ми очи прегарят мозъка ти.
— Какъв е цветът на косата ти? — попита я напрегнато. — Подстригана е късо, нали така?