Чистота

Андреас имаше дарбата, и това може би беше най-голямата му дарба, да си намира своя ниша в тоталитарните режими. До появата на интернет Щази беше най-добрият му приятел. Той беше намерил начин да се възползва и от Щази, и от интернет, като в същото време стои настрани от тях. Сравнението, което Пип Тайлър беше направила с кравефермата „Лунна светлина“, го беше засегнало, тъй като му напомняше колко си прилича с майка си, ала все пак Пип беше права: колкото и добри дела да вършеше „Слънчев лъч“, Проектът функционираше главно като продължение на неговото его. Фабрика за слава, предрешена като фабрика за тайни. Андреас позволяваше на Новия режим да го издига като вдъхновяващ пример за своята откритост, а в замяна, когато нямаше друг избор, той предпазваше режима от злословия по негов адрес.

В Новия режим имаше достатъчно кандидат-сноудъновци, служители с достъп до алгоритмите, с които фейсбук печели от продажбата на информация за потребителите и с които туитър манипулира мемите, които уж сами се разпространяват. Само че умните хора се страхуваха много повече от Новия режим, отколкото от плашилата АНС и ЦРУ, които режимът размахваше под носовете на нетолкова умните – взет директно от тоталитарните учебници похват да се отречеш от своите методи за терор, като ги припишеш на враговете си и се представиш за единствената защита от тях – и повечето от кандидат-сноудъновците си държаха устите здраво затворени. На два пъти обаче такива служители се бяха обръщали към Андреас (за отбелязване е, че и двамата работеха за „Гугъл“) с предложение да му предоставят вътрешна кореспонденция и програми, показващи как компанията събира лични данни и активно преглежда информацията, която уж само пасивно предава. И в двата случая, от страх от отмъщението на „Гугъл“, Андреас отказа да публикува документите. За да запази самоуважението си, поне беше искрен с информаторите: „Не мога да го направя. Искам „Гугъл“ да е на моя страна“.