Денят след утре

След секунди Фон Холден и Вера потънаха в тълпата по перона и се отправиха към чакалните. Той бе преметнал калъфа през лявото си рамо; с дясната ръка здраво я стискаше за лакътя. Вера бе пребледняла от ужас.

— Слушайте — прошепна Фон Холден, гледайки право напред, сякаш говореше за нещо незначително. — Тия хора не бяха полицаи.

Вера продължаваше да крачи като насън.

— Забравете какво видяхте. Изтрийте го от паметта си.

Вече бяха в чакалнята. Фон Холден се озърна, но не видя полицаи. Часовникът над щанда за вестници показваше 7:25. Фон Холден спря и набързо огледа разписанието на влаковете. Когато откри каквото му трябваше, той въведе Вера в малката закусвалня и поръча кафе.

— Изпийте това. — Забеляза, че тя се колебае и настоя с усмивка. — Моля ви.

Вера взе чашата. Ръцете й трепереха. Едва сега осъзна колко е изплашена. Отпи глътка кафе и усети как топлата течност плъзва надолу по гърлото й. Фон Холден я остави сама и след минута се върна с вестник в ръката.

— Казах ви, че ония хора не бяха полицаи — изрече той тихо, привел глава плътно до нея. — След обединението в Германия се оформи ново нацистко движение. Засега то е в нелегалност, но създателите му твърдо са решили отново да го превърнат в могъща политическа сила. Снощи в двореца Шарлотенбург се събраха сто от най-влиятелните привърженици на демокрацията в Германия. Те трябваше да узнаят какво се подготвя и да дадат своята подкрепа в борбата срещу заговора.

Фон Холден се озърна към часовника и разгъна вестника. На първа страница имаше снимка на пламтящия дворец под огромно заглавие: Charlottenburg Brent!62

— Дворецът беше взривен със запалителни бомби. Всички в него загинаха. Това е дело на неонацистите.

— Защо ми казвате всичко това? — запита Вера. Усещаше, че той крие нещо.

Фон Холден забеляза група полицаи да тичат по перона към влака, който бяха напуснали преди малко. Отново погледна часовника. Беше 7:33.

— Елате с мен, моля — каза той и поведе Вера към коловозите. — Пол Озбърн откри, че хората около него не са това, за което се представят.

— Маквей? — смаяно възкликна Вера.

— Да, той също.

— Невъзможно! Та той е американец, също като Пол.

— Съвпадение ли е, че френският полицай, с когото Маквей работеше в Париж, бе убит в една лондонска болница почти по същото време, когато откриха трупа на министър-председателя?

— О, Боже…

Вера си спомни как Лебрюн стоеше до Маквей в апартамента й. Отново се бе възродил ужасът на германската окупация. Страх и смразяващо недоверие. Тъкмо срещу това се бореше Франсоа Кристиан. Тъкмо това го плашеше най-много — че сантименталните французи могат неусетно да попаднат под германско влияние. А самата Германия, раздирана от вътрешни борби и гражданско недоволство, да попадне в ръцете на фашистите.

— Това е истината — продължаваше Фон Холден. — Срещу нас са застанали опитни и добре организирани терористи, разполагащи с мрежа от агенти в Европа и Америка. Озбърн откри това и потърси помощ. Прехвърлихме го в чужбина, за да спасим живота му. Същото се отнася и за вас.