Вариант 13

— Страхотно изживяване. Трябва да пробваш някой път.

Онбекенд реагира колкото би реагирал и камък. Усещането, че го е виждал и преди, се засили и стана някак по-конкретно, осъзна Карл. Познаваше това лице отнякъде, или пък го бъркаше с някого.

— Чувстваше ли се изоставен? Все едно пак си на четиринайсет?

„Четиринайсет?“

Карл се ухили. Минималното предимство беше като адреналин в кръвта му. Килна глава настрани с демонстративно спокойствие.

— Значи си от Поборниците, а? Последните нещастни американски бройлерчета се прибират у дома.

И ето, едва доловимо, но там, в ъгълчетата на очите му. Пробив в спокойствието, избил гняв, като запушен сифон, който връща обратно мръсната вода. Макар и само за миг, Карл го беше извадил от равновесие.

— Мислиш, че ме познаваш? Изобщо не ме познаваш, приятел.

— Изобщо не съм ти приятел — меко каза Карл. — Е, случва се. Всички правим грешки. Та какво по-точно искаш от мен?

За миг, толкова кратък, че изчезна, преди да го е регистрирал съзнателно, Карл си помисли, че онзи ще стреля. Дулото на револвера не помръдна, но сякаш засвятка нетърпеливо в долната половина на полезрението му. Онбекенд стисна устни още по-силно, омразата в очите му също светна по-силно.

— За начало може да ми разкажеш какво е да ловиш други тринайски в услуга на преживните от ООН.

— Печелившо е. — Карл се взираше безучастно в присвитите очи на другата тринайска. Един от двамата щеше да умре в този бар. — Доходоносно. А ти с какво си изкарваш прехраната напоследък?

— С оцеляване.

— О. — Кимна разбиращо. — Играем си на престъпници, така ли?

— Не работя за преживните, ако това имаш предвид.

— Работиш, разбира се. — Карл се прозя — внезапна, продиктувана от напрежението нужда от кислород, дошла като гръм от ясно небе, но толкова на място и убедително, че той едва сдържа победоносната си усмивка. — Ние всички работим за преживните, по един или друг начин.

Онбекенд стисна зъби. Килна леко глава като вълк или като куче, което се вслушва в далечен звук.

— Много лековато говориш за чуждите компромиси. Както казах, изобщо не ме познаваш.

— Знам, че днес си си купил нещо за ядене. Знам, че си дошъл тук с един или друг вид превозно средство, по градски улици, построени и платени под някаква форма от хората в този град. Знам, че държиш оръжие, което не си направил от метална руда в свободното си време.

— Това ли? — Онбекенд помръдна револвера, с което измести мъничко огневата линия. Изглеждаше развеселен. Карл се насили да не показва напрежението си, да не следи с поглед оръжието. — Взех го от един тип, когото убих.

— Тъй ли? Е, това е интересен модел на бартерна търговия. А човека, който ти сервира закуска днес, и него ли уби, за да не плащаш сметката? Ще убиеш ли онзи, от когото си купил или взел под наем колата си, и другия, който държи хотела, в който си отседнал? Сигурно имаш планове и за работодателите им, за онези, които управляват средствата за производство, мениджърите и едрите собственици, и за хората, които продават от тяхно име, и онези, които купуват от тях? — Карл се наведе напред, ухилен в лицето на близката смърт. — Толкова ли не схващаш, по дяволите? Те са навсякъде около нас, преживните. Не можеш да избягаш от тях. Не можеш да се отделиш от тях. Всеки път, когато сложиш нещо в устата си, работиш за тях. Всеки път, когато пътуваш. А ако си на Марс, всяко твое дихание е част от тяхната система.