Торба с кости

Разбирах. Като се втренчех в призрачните силуети на Фред Дийн, Хари Остър и останалите, разбирах всичко. Не бяха просто призраци, а матови прозорци към друга епоха. Виждах

летен следобед през… 1898 година? Или може би 1902? 1907? Няма значение. През онзи период всичко изглежда еднакво, сякаш времето е спряло. Това е времето, което кореняците пазят в спомените си като някакво подобие на златен век. Това е царството на Някога, селенията на Когато-Бях-Момче. Слънцето къпе земята в нежните лъчи на безкраен юли; езерото е синьо като мечта, обсипано с безброй слънчеви зайчета. А Улицата! Тя е равно окосена като ливада и широка като булевард. Тя е булевард, виждам добре, това е мястото, където общността живее най-пълноценно. Това е главното средство за общуване, централният кабел в лабиринт от проводници, оплели целия град. Отдавна предусещам съществуването на тези кабели — още когато Джо бе жива, ги чувствах под земята, а това е мястото, откъдето тръгват. Хората се разхождат по Улицата, по целия източен бряг на езерото Дарк Скор щъкат групички, които се смеят и разговарят под безоблачното лятно небе, и оттук излизат всички проводници. Наблюдавам хората и си давам сметка колко неправ съм бил да ги смятам за марсианци, за жестоки и пресметливи извънземни. На изток от тяхната алея за разходки се възправят тъмните гори с просеките и деретата, където дебнат какви ли не злини, от крак, отсечен при дърварска злополука, до усложнено раждане и мъртва родилка, защото докторът не е пристигнал навреме с двуколката си от Касъл Рок. Тези хора нямат електричество, нямат телефони, нямат спасителни отряди и няма на кого да разчитат освен едни на други и на Господ, в когото някои вече започват да се съмняват. Живеят в горите и в сенките на горите, но в хубавите летни следобеди идват на брега на езерото. Идват на Улицата, гледат се в очите, смеят се и в тези мигове с цялата си същност са в ТР — на онова място, което мислено бях нарекъл „зоната“. Не са марсианци — те са хора, които съществуват на границата на мрака.