Нишката на покварата

На Кайку й трябваха няколко секунди, за да осъзнае смисъла на думите му. Изведнъж цялото й раздразнение от невъзмутимото му държание бе пометено под въздействието на нова емоция.

— Не, Тсата! — беше категорична тя. Знаеше какво възнамеряваше да направи той. Знаеше как би постъпил един истински ткиуратец.

— Трябва да се махнеш оттук — каза спътникът й, загледан в нея. — Аз ще остана и ще се погрижа експлозивите да се задействат.

— Искаш да кажеш, че ще останеш и ще умреш тук! — извика тя.

— Няма друг начин — отвърна спокойно татуираният мъж.

Тя го прегърна през раменете и го завъртя към себе си. Оранжево-русата му коса падаше на сплъстени кичури върху челото му, а татуираното му лице изглеждаше странно спокойно. Естествено, че беше спокоен, помисли си вбесено тя. Той бе направил своя избор. Същата проклета философия на себеотрицанието, заради която бе спасил живота й, сега щеше да го накара да пожертва своя, защото беше в името на общото благо.

— Няма да те оставя да умреш така — изсъска му тя. — Преди пет години умря един човек, защото избра да ме последва в нещо, в което не трябваше да се намесва, и аз продължавам да изпитвам угризения за смъртта му. Няма да позволя и с теб да стане така!

— Не можеш да ме разубедиш, Кайку — каза той. — Много е просто. Ако си тръгна, няма да можем да унищожим вещерския камък и всичките ни усилия ще отидат на вятъра. Не правя това заради нас, а заради милионите хора в Сарамир. Сега имаме шанса да нанесем страхотен удар и животът ми не означава нищо в сравнение с тези, които можем да спасим.

— За мен обаче означава! — извика тя и почти веднага съжали, задето го бе направила. Обаче не можеше да върне думите си назад.

Кайку замлъкна изведнъж. Нещо в нея искаше тя да продължи, да му обясни защо се чувстваше така, да му сподели, че в негово лице виждаше човек, на когото можеше да се довери напълно, човек, който бе неспособен да я предаде като Асара, човек, с когото нямаше да се страхува да легне гола. Ала раните в сърцето й не можеха да заздравеят за един миг, и, също както знаеше, че няма да може да понесе болката от неговата саможертва, тя съзнаваше, че не би се осмелила да му каже всички тези неща.

Той я гледаше нежно.

— Няма време — каза, а в гласа му се усещаше нещо като съжаление. — Тръгвай!

— Не мога да го направя! — отвърна му тя, преглъщайки буцата, която се бе надигнала в гърлото й. — Прекалено отпаднала съм. Ще трябва да ми помогнеш.

Сянка на съмнение премина през бледозелените очи на ткиуратеца, след което изчезна, когато решението се избистри в главата му.

— Тогава и ти ще трябва да останеш.