Орки

— Безпокоя се за Страк.

Тя го погледна изненадана, все още под впечатлението на по-раншния й разговор със Страк.

— Защо?

— Не си ли забелязала, че напоследък изглежда умислен?

— Да, вярно е, че е малко отнесен на моменти — призна тя предпазливо.

Той я погледна скептично.

— Меко казано.

— Алфрей, той носи огромна тежест. Както и да е, нямаме възражения срещу командването, нали?

— Малцина от дружината биха били на друго мнение — кимна той и пак се озърна. — Знаеш, че аз не съм един от тях. През живота си съм имал много командири. Страк е най-добрият.

Тя кимна, въпреки че опитът й едва ли можеше да се сравнява с неговия. Изведнъж си даде сметка колко по-стар от всички тях е Алфрей. Досега бе приемала това за естествено. Но изведнъж се изненада от липсата си на наблюдателност. Опасността, дебнеща от всички страни, ги принуждаваше да се сближават, караше ги да се виждат в друга, по-интимна светлина.

— Каквото и да е, трябва да му помагаме — рече Алфрей.

— Разбира се, че ще му помагаме, нали сме Върколаци. Най-добрата бойна дружина. Дори тези неколцина несъгласни, които спомена, са готови да застанат зад него. — Не го казваше само защото предполагаше, че Алфрей очаква да чуе от нея точно това.

Той кимна с одобрение.

Продължиха да яздят, всеки погълнат от мислите си и дремливи от продължителното недоспиване. След известно време Койла подхвърли:

— Алфрей, тази битка, която спомена одеве… при Карасчукар.

— Какво за нея?

— Накара ме да се замисля колко зле познаваме историята си. Всичко това е забравено, изгубено. Но ти си видял толкова много… — Тя млъкна, сетила се, че Алфрей не обича да му припомнят възрастта му. Но лицето му оставаше замислено.

— Да, така е — кимна той. — Виждал съм Марас-Дантия в далеч по-добра светлина, когато бях съвсем млад орк. Не такава, каквато е била във времената на предците ни, но пак по-добре от сега. Хората не бяха така многобройни и магията тъкмо бе започнала да отслабва.

— Но древните народи подеха борба срещу нашествениците.

— С течение на времето. Проблемът е, че това, което прави тази земя велика, е и най-голямата ни слабост. Ние сме твърде различни. Старите подозрения и вражди не ни позволяват да се обединим. Някои дори не виждат заплахата, преди да е станало прекалено късно. По дяволите, те не я видяха даже след като стана твърде късно!

— А нещата непрестанно вървят на зле.

— Ето защо е важно да се запазят живи древните обичаи. — Той долепи длан до сърцето си и добави: — Поне тук. Всеки от нас трябва да ги носи в сърцето си.

— Някои биха сметнали този възглед за старомоден.

— Може би. Но спомни си за изгубените другари. Слеттал, Релбид, Меклун, Дариг, а сега и Кестикс. Нито един от тях не можахме да изпратим подобаващо, а това обезсмисля донякъде живота им.

— Нямахме възможност, не друго. Нали знаеш колко е трудно да го сториш по време на бой.

— А беше време, когато щяхме да намерим такава възможност. Когато спазвахме обичаите.