Преждата на покварата
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преждата на покварата». Краткое содержание книги:
Докато новият император си мисли, че управлява Сарамир, покварата на вещерските камъни разяжда земята, отравя посевите и изражда животните. Чаросплетниците се възползват от новия си статут, за да вършат потайните си скверни дела и хвърлят в ужас цялата империя.
Тогава втората група прехвърли западния хребет и седемстотин мъже нападнаха фланга на гаурегите. Сега страховитите хищници просто нямаше как да попречат на нашествениците да ги обградят и да се доберат до Възлите. Ездачите поваляха безмълвните забулени фигури от конете си, като или ги обезглавяваха, или ги разсичаха през ключиците или гърдите, а съществата с безизразните маски стояха неми и изобщо не се съпротивляваха. За войниците на рода Икати това бе добре дошло; те колеха своите несъпротивляващи се жертви, газейки сред гъстите им редици.
Ефектът върху гаурегите беше мигновен. Предишната съгласуваност на действията им се изпари яко дим. Когато и последният от Възлите бе съсечен, те се превърнаха в обезумели животни, копнеещи да избягат в гората, за да се спасят от свистящите мечове и агресивните бойци. Единственото, което ги интересуваше, бе тяхното собствено оцеляване. Това имаше изцяло обратен ефект върху хищниците — те станаха много по-уязвими и за минути бяха накълцани на парчета.
Най-накрая падна и последният звяр — клането беше свършило. Баракс Зан се отпусна на седлото си, дишайки тежко, и огледа отрупания с трупове пейзаж. После се усмихна, вдигна високо меча си и нададе ликуващ вик, който хората му веднага подеха; долината заехтя от могъщия им рев, израз на триумфа от току-що спечелената победа.
Мишани ту Коли ги гледаше от върха на хълма, възседнала коня си; дългата й до глезените коса се развяваше на вятъра, а лицето й беше безстрастно както винаги.
След като Възлите вече ги нямаше, сред редиците на Различните хищници настана истинско безредие. Каквито животни бяха преди, в такива се превърнаха сега. Пред западната стена на Лоното, където оградата от дървени колове се бе наклонила опасно навътре под тежестта на накамарените трупове, зверовете преустановиха организираните си атаки и се нахвърлиха един върху друг, побеснели от дима и миризмата на кръв. Част от тях побягнаха далеч от пламъците, нападайки всичко, което се движеше наоколо. Изтощените бранители не можеха да повярват на очите си и гледаха изумено как враговете им, които се намираха на косъм от това да се прехвърлят през стената, внезапно отстъпиха, превръщайки се от дисциплинирана армия в най-неконтролируемата сбирщина, която хората от Лоното бяха виждали през живота си. Някой взе истерично да благодари на боговете и скоро по-голямата част от бранителите подеха вика му; защото само боговете, както изглеждаше, бяха способни да отблъснат враг като този в последната минута. Хората стояха на стената, отпуснали ръцете, в които държаха пушките и мечовете си, и не правеха нищо друго, освен да дишат — дишаха, живееха и се наслаждаваха на простотата на това.
Сцената в източната част на града бе почти същата, само дето Различните там бяха приклещени между стените на долината и издигащите се склонове на Лоното. Лишени от възможност за бягство, хищниците биваха покосявани от катапултите, топовете и пушките. Без направляващото напътствие на Възлите, те не можеха да намерят пътя, по който бяха дошли, за да се измъкнат оттук; те полудяваха от страх при звука на експлозиите, като някои от тях започваха да гризат собствените си крайници, други се заравяха под купчините мъртви хищници, а трети падаха вцепенени на земята, където останалите ги стъпкваха или ги разкъсваха на парчета. Е, в крайна сметка малка част успяха да избягат от долината, ала всички други останаха в смъртоносния капан до мига, в който настъпи смъртта им — било то от куршум, гюле или нокът.
По здрач над Лоното отново се възцари тишина. Димът бавно се разсейваше в пламналото небе, а окото на Нуку надзърташе ядосано над западните възвишения от разлома Ксарана. Никой от защитниците вече не обръщаше внимание на отвратителното зловоние, носещо се във въздуха, понеже бяха свикнали с него. Мъже, жени и деца вървяха по кривите улички на града, оглеждайки последиците от битката с широко отворени очи; жени ридаеха при известията, че съпрузите им никога няма да се върнат от боя, деца пищяха за родителите си, лежащи разчленени нейде в прахта. Различни родители взимаха под крилото си не-различни деца, опитвайки се да ги утешат, както и не-различни възрастни прибираха