Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
— Не.
Като чу отговора на майка си, Агрикол толкова се смая, че извика:
— Щом е така, значи и Гавриил има интерес, както дъщерите на генерал Симон и госпожица Кардовил, да бъде утре на улица „Свети Франц“!
— Спомняш ли си — продължи Дагоберт, — че каза, щом пристигнахме, че след няколко дни ще му потрябваме ние и нашата помощ за една важна работа?
— Да, татко! — отвърна Агрикол.
— И го държат затворен в семинарията. Иска да се оплаква от началниците си. А помниш ли, че ни поиска помощ така тъжно и сериозно, че му казах…
— Че дори ако беше въпрос на сражение до смърт едва ли щеше да ни говори по друг начин! — отвърна Агрикол. — И ти, татко, който си участвувал в толкова сражения, призна смелостта на Гавриил. Но за да се страхува така от настоятелите си, трябва опасността да е много голяма…
— Сега, когато изслушах майка ти, разбрах всичко — каза Дагоберт. — И Гавриил, подобно на Роз и Бланш, на госпожица Кардовил, на майка ти, а и на нас самите, е жертва на интригите на лошите свещеници. Сега разбрах пъклените им планове — прибави войникът по-тихо. — Да се бори човек с тях трябва много сили… Досега не съм имал представа за тяхното могъщество…
— Татко е прав! Лицемерните и лошите могат да вършат толкова злини, колкото добро могат да сторят добрите и милостивите като Гавриил. От лош свещеник няма по-неумолим враг.
— Това е ужасно, защото децата са в ръцете им. Нима вече няма надежди и трябва да се предам без борба? Не, не! По дяволите слабостта! Но откакто майка ти разказа всичко това, вече не се чувствувам толкова силен и уверен… Всичко, каквото става около нас, ми се струва ужасно. Отвличането на децата е част от голямо съзаклятие, което виси над нас и ни заплашва. Струва ми се, че вървим сред мрак, сред злини, неприятели и клопки, които нито можем да видим, нито можем да преодолеем… Никога не съм се боял от смъртта, не съм страхливец, но сега, признавам си, тези черни раса ме плашат…
Дагоберт изрече тези думи толкова искрено, че и синът му започна да трепери, тъй като имаше същото усещане. Така и трябваше да бъде. Искрените, решителните и смелите хора са научени да действуват и да се борят открито и могат да се страхуват само ако са нападнати в гръб от невидими неприятели. Двадесет пъти Дагоберт се бе срещал със смъртта очи в очи, но като изслуша жена си, започна да изпитва неопределен страх.
Мълчанието, което царуваше от известно време, прекъсна завръщането на Гърбавото. Тя знаеше, че на този разговор не трябва да присъствува всеки, затова постоя отвън с дядо Лорио и след това почука на вратата.
— Може ли да влезем, госпожа Франциска? — попита шивачката. — Дядо Лорио ви носи дърва.
— Влезте, влезте… — каза Агрикол, докато баща му попипваше студената пот, избила на челото му.
Вратата се отвори и в стаята влезе добрият бояджия, чиито ръце този път бяха зеленикави. В едната си ръка той носеше кошница с дърва, а в другата лопата с жар.
— Добър вечер на всички! — каза дядо Лорио. — Благодаря ви, госпожа Франциска, че сте се сетили за мен. Знаете, че дюкянът ми и всичко в него е на ваше разположение — редно е съседите да си помагат. Аз знам, че някога сте направили доста добрини на покойната ми жена. — Той остави дървата, подаде жарта на Агрикол и като разбра по вида на присъствуващите, че не е редно да остава повече, прибави: — Трябва ли ви още нещо, госпожа Франциска?
— Благодаря, дядо Лорио!
— Тогава лека нощ… — След това бояджията се обърна към Гърбавото и добави: — Не забравяйте писмото за господин Дагоберт, не посмях да го пипна, да не останат зеленикави следи от пръстите ми. — И дядо Лорио излезе.
— Ето писмото, господин Дагоберт — каза Гърбавото.
Тя се зае да накладе огъня, докато Агрикол приближаваше до огнището креслото на майка си.
— Виж ти, мило дете — каза Дагоберт на сина си. — Както ме боли главата, нищо не виждам.
Агрикол взе писмото, което беше от няколко реда и без да погледне подписа, зачете.
„По море, 25 декември 1831 г.
Използувам срещата и общуването с един кораб, който отива направо в Европа, за да драсна тези редове, които вярвам, че ще стигнат до теб през Хавър и вероятно преди последните ми писма от Индия. Вече трябва да си в Париж, заедно с жена ми и с детето. Кажи им… Не мога да довърша, защото корабът тръгва. Само една дума. Пристигам във Франция. Не забравяй 13 февруари, от това зависи бъдещето на жена ми и детето ми… Сбогом, скъпи мой! Вечно признателният Симон.“