Без светлина [bg]

— Панос Калатис обичаше да я използва, защото с течение на времето тя беше започнала да се страхува. Причината беше в натрупаните й години. Това, което постоянната опасност не успя да направи в младостта й при първото му запознанство с нея в Триест, пълзящото време, ден след ден, с месеци и години, бе постигнало единствено със страшната за нея сила на часовниковата стрелка. С изтичането на времето, с бавното му и неумолимо стопяване, тя бе станала по-малко безразсъдна. Животът, който за нея нямаше никакво значение в миналото, придоби обезпокоителен смисъл. Тя все още действаше хладнокръвно, но мотивировката беше свързана и със самосъхранение. На Калатис му харесваше да вижда как тя се страхува. Преди трийсетина, дори преди двайсет години, му настръхваше косата, наблюдавайки я само как пресича улицата. Днес притихналото й, климактерно тяло, беше сторило това, което нито пистолет, нож или отрова не успяха да направят в младостта й — беше я накарало да се страхува и този страх, макар че го прикриваше и не признаваше, беше свалил маската на нейната митология. Тя все още беше смъртта, но сега тя означаваше друг вид смърт.

Той я погледна. Носеше копринена блуза с цвят на слонова кост и права черна пола. Кожата над първото копче на блузата беше бяла като коприната. От петнайсет години не беше виждал гърдите й и се зачуди за тях. Беше толкова различна от Джейл… във всяко отношение.

— Не ми харесва това — пак каза тя.

Тези няколко — две или три задачи — щяха да й бъдат последните за него. Той си помисли, че всъщност тя вече бе надхвърлила възможностите си да бъде използвана.

— Колко по-дълго смяташ да го направиш? — попита Калатис. Въпросът беше жесток, но за него жестокостта беше развлечение, а собствените му чувства отдавна бяха притъпени за подобна деликатност.

— Какво искаш да кажеш? — рече тя, отваряйки чантичката си да потърси нещо.

— Използвайки тялото си. Може би трябва да помислиш за някаква друга поза. Нещо… по-подходящо…

— Подходящо — каза тя, надничайки в чантичката си. Извади червило и си сложи от него, без да се гледа в огледало. — Подходящо… — Тя кимна, леко притисна устни една в друга, като се взираше навън през предното стъкло.

Калатис предположи, че равнодушието й всъщност е престорено. Навярно беше вбесена. Помисли си, че ако осветлението в колата беше по-силно, той може би щеше да види върху бялата кожа на деколтето й червеникави петна, появяващи се там, когато пламваше от страст. Някога, в Триест, той дебнеше да зърне това фино почервеняване, когато бяха заедно в леглото. Тя винаги така добре се владееше, че той не можеше да разбере какви са чувствата й — сексуалните й контакти, подобно на всичко останало при нея, ставаха така спокойно и хладнокръвно, че не показваха страстта й до последния момент. Отначало това го озадачаваше, защото никога не разбираше дали той се справя и понякога краят съвсем го изненадваше. Докато не откри тайната на почервеняващата й гръд. Тя умееше да овладява всичко, освен тази особена реакция на своето тяло.