500 [bg]

Дъното под краката ми изчезна. Потопихме се до кръста в леденостудената вода. Таванът на пещерата се наклони и вирът стана по-дълбок, докато останаха трийсетина сантиметра пространство над главите ни. Започнах да изпитвам клаустрофобия и чувството, че ще се удавя, въпреки че бях стоял в корабни трюмове и се бях задушавал по време на тренировки във военноморската флота в Големите езера.

Запитах се докъде ще стигне смелостта на Ани, когато приятният й глас ме информира:

— Сега ще се гмурнем и ще плуваме в този малък подводен тунел. Дълъг е три-четири метра и течението ще ни понесе до края и ще ни изхвърли в пещерата под водопада.

— Ами… добре — отговорих, макар че не се чувствах добре. Не се гордея да призная, че това ми звучеше доста страшно.

— Имаш ли ми доверие?

— Все по-малко.

Ани се засмя:

— Поеми си дъх и не се бори срещу течението. Готови! Тръгваме!

Чух я, че си пое дъх и се гмурна под повърхността. Потопих се и се плъзнах под водата покрай гладките скали, опитвайки да се преборя с паниката. Тунелът беше широк шейсетина сантиметра, твърде тесен, за да използвам ръцете си, и пълен с вода. Нямаше как, да се покажа да си поема въздух. Можех да се придвижвам само като ритам с крака. Течението ме понесе и след секунда ме блъсна отстрани и ме въвлече в по-голям поток. Слънчевата светлина ме заслепи като светкавица на фотоапарат след дългото стоене в мрака. Изстреляхме се от улея, прелетяхме три метра във въздуха и цамбурнахме във вир в малка пещера зад оглушителната завеса на водопада.

Изскочихме над водата. Бяхме се задъхали и бяхме отворили широко очи. Бях толкова развълнуван и щастлив, че съм жив, че сграбчих Ани в мечешка прегръдка.

— Мамка му! — извиках.

— Нали?

Вероятно повторих „мамка му“ няколко пъти и после осъзнах, че съм в подводна пещера заедно с Ани. И двамата се чувствахме зашеметени от рискованото гмуркане. Разбира се, още беше рано да пристъпя към действие. Ако бях прекалено нетърпелив, можеше да разваля хубавото преживяване с момичето на мечтите ми. Но все пак бяхме в пещера под водопад. Какво друго можех да сторя?

Загледахме се един в друг. Ани не отмести веднага очи, нито ме погледна с копнеж. Няма ли смелост, няма и слава. Приближих се до нея и… нищо. Не помръдна. Каменна физиономия. Отстоявай своето. Скъсих разстоянието с петдесет, седемдесет, деветдесет, деветдесет и пет процента. Когато очевидно си на път да целунеш някого, когато лицата ви са на няколко сантиметра и се доближават, очакваш, че всяка жена поне ще ти даде малък знак дали си добре дошъл, или нямаш шанс.

Ани обаче не направи нищо. Не бях виждал такова нещо. Тя не реагираше.