Лъвът, вещицата и дрешникът
- Автор: Льюис Клайв Стейплз
- Серия: The Chronicles of Narnia #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александра Жулева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвът, вещицата и дрешникът». Краткое содержание книги:
Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/Лъвът,_Вещицата_и_дрешникът
Най-после той започна да се чуди защо лъвът стои толкова неподвижно — не бе мръднал и на инч, откакто го съгледа. Сега Едмънд се осмели да пристъпи малко по-близо, като се стараеше да не излиза от сянката на арката. И от начина, по който бе застанал лъвът, той вече видя, че животното въобще не можеше да е гледало към него. („Ами ако вземе да си обърне главата!“ — помисли си Едмънд.) Всъщност лъвът се бе втренчил в нещо друго — в едно малко джудже, което стоеше с гръб към него, на около метър. „Аха — помисли си Едмънд, — когато той скочи върху джуджето, ще имам възможност да избягам.“ Но лъвът все така не мърдаше, не мърдаше и джуджето. И едва сега Едмънд си спомни какво бяха казали другите за Бялата вещица: че превръща хора в камък. Навярно това бе само един каменен лъв. И щом помисли това, Едмънд забеляза, че гърбът на лъва и главата му са покрити със сняг. Разбира се, че сигурно просто беше статуя! Нито едно животно няма да се остави да го покрие снегът. После много бавно, с разтуптяно сърце, което сякаш щеше да се пръсне, Едмънд се осмели да доближи лъва. Дори сега той едва ли се осмеляваше да го докосне, но най-после бързо протегна ръка и го пипна. Усети студенината на камък. Изплашила го беше една обикновена статуя!
Облекчението, което изпита, бе толкова силно, че въпреки студа изведнъж топла вълна го обля от главата до петите и в същия миг го осени твърде приятна мисъл. „Навярно, помисли си той, това е големият лъв Аслан, за когото те говореха. Тя вече го е хванала и го е превърнала в камък. И така, това е краят на всичките им хубави планове за него! Пфу! Кой се страхува от Аслан?“
Така че Едмънд стоеше там, злорадствуваше над каменния лъв и след малко направи нещо много глупаво и детинско. Извади от джоба си парченце молив и надраска мустак върху горната устна на лъва, а после — очила на очите му. След това каза:
— Ха! Глупав стар Аслан! Как ти харесва да бъдеш от камък? Ти се мислеше извънредно величествен, нали?
Но въпреки драсканиците лицето на големия каменен звяр все още изглеждаше толкова страшно, тъжно и благородно, с очи, втренчени нагоре към лунната светлина, че Едмънд всъщност не изпита особено удоволствие, че му се подиграва. Той се обърна и тръгна да прекоси двора.
Когато стигна до средата му, видя, че наоколо има безброй статуи — застанали тук и там, както стоят фигурите върху шахматната дъска, когато играта е стигнала до половината. Имаше каменни сатири, каменни вълци и мечки, лисици и рисове от камък. Имаше красиви каменни фигури, които приличаха на жени, но всъщност бяха духовете на дърветата. Видя грамадна фигура на кентавър и на крилат кон, и на дълго гъвкаво създание, което Едмънд оприличи на дракон. Всички изглеждаха толкова странно — бяха като живи, но при все това стояха, без да помръдват на ярката студена лунна светлина, затова прекосяването на двора беше много зловещо. Точно в средата стоеше огромна фигура, наподобяваща човек, но висока колкото дърво, със свирепо лице и рунтава брада и с грамадна тояга в дясната ръка. Макар и да знаеше, че това е само един каменен, а не жив гигант, на Едмънд не му беше приятно, като мина край него.
Сега видя, че от една врата в далечния край на двора струи мъждива светлина. Приближи се и стигна до няколко каменни стъпала, които водеха нагоре към отворена врата. Едмънд се качи по тях. Пред прага лежеше огромен вълк.
— Всичко е наред, всичко е наред — си повтаряше той. — Вълкът е от камък. Не може да ме нарани. — И Едмънд вдигна крак да го прескочи.
В същия миг огромното животно се изправи с настръхнала на гърба козина, отвори голяма червена уста и каза с ръмжащ глас:
— Кой е там? Кой е там? Стой мирно, страннико, и ми кажи кой си!
— С ваше разрешение, господине — каза Едмънд толкова разтреперан, че едва можеше да говори, — името ми е Едмънд и аз съм синът Адамов, когото Нейно Величество срещна в гората онзи ден. Дойдох да й донеса вестта, че брат ми и сестрите ми сега са в Нарния, съвсем наблизо, в къщата на бобрите. Тя… тя искаше да ги види.
— Ще съобщя на Нейно Величество — каза вълкът. — А в това време ти стой мирно на прага, ако държиш на живота си. — След което изчезна в къщата.
Едмънд стоеше и чакаше, пръстите го боляха от студа, а сърцето силно биеше в гърдите му. И след малко сивият вълк, Могрим, началникът на тайната полиция на Вещицата, се върна стремглаво и каза: