Имаше едно време четири деца, които се наричаха Питър, Сузан, Едмънд и Луси. Тази книга разказва за това, което им се случи по време на войната, когато, поради бомбардировките, родителите им ги изпратиха вън от Лондон. Изпратиха ги в къщата на един стар професор, който живееше в провинцията на десет мили от най-близката железопътна гара и на две мили от пощенската станция. Професорът нямаше жена и за голямата му къща се грижеха госпожа Макреди и три прислужници (казваха се Айви, Маргарет и Бети, но те нямат голямо участие в нашия разказ). Самият професор беше много стар, с рунтава бяла коса, която растеше както по главата, така и по по-голямата част от лицето му. Децата го харесаха почти веднага. Но първата вечер, когато излезе да ги посрещне на входната врата, той изглеждаше тъй странен, че Луси (най-малката) се поуплаши, а Едмънд (вторият по възраст) щеше да се разсмее и за да скрие това, започна да се преструва, че си духа носа.
В тази първа вечер, щом децата пожелаха лека нощ на професора и се качиха на втория етаж, момчетата отидоха в спалнята на момичетата, за да обсъдят всичко.
— Няма грешка, добре се уредихме — каза Питър. — Тук ще бъде чудно хубаво. Това старче ще ни оставя да правим каквото си искаме.
— Струва ми се, че е много мил дядко — каза Сузи.
— О, престанете! — измърмори Едмънд, който беше изморен, а се преструваше, че не е, и това, както винаги, го правеше кисел. — Стига сте приказвали така.
— Как? — обърна се към него Сузан. — Но, както и да е, време е вече да си в леглото.
— Опитваш се да говориш като мама — каза Едмънд. — А ти коя си, че да ми нареждаш кога да си лягам? Лягай си ти!
— А не е ли най-добре всички да си лягаме? — предложи Луси. — Навярно ще ни се карат, ако разберат, че сме се събрали тук да си говорим.
— О, няма — каза Питър. — В къща като тая едва ли някой го е грижа какво правим. При това не могат да ни чуят, тъй като от тук до столовата има около десет минути път по безброй стълби и коридори.
— Какъв е този шум? — внезапно извика Луси. Тя никога не беше виждала такава голяма къща и от мисълта за дългите коридори и редиците врати, водещи в празни стаи, започваха да я побиват тръпки.
— Това е птица, глупаче — каза Едмънд.
— Бухал — допълни Питър. — Това място навярно е много удобно за птици. Аз отивам вече да спя. Предлагам да правим проучванията утре. Какво ли не може да се намери в такова място! Видяхте ли онези планини, край които минахме, като пътувахме насам? А горите? Сигурно има и орли. Може да има елени или ястреби.
— И язовци — допълни Луси.
— И лисици — каза след нея Едмънд.
— И зайци — добави Сузан.
Но сутринта ги посрещна с проливен дъжд. Толкова силен, че през прозореца не се виждаха нито планините, нито горите, нито дори поточето в градината.
— Ами да, сега пък ще вали — каза Едмънд.
Децата бяха свършили закуската заедно с професора и се бяха качили в определената им от него стая — дълга, с нисък таван, с два прозореца, които гледаха в една посока, и два — в друга.
— Престани да мърмориш, Еди! — каза Сузан. — Басирам се, че до един час дъждът ще спре! А междувременно няма да скучаем. Тук има радио и много книги.
— Но не и за мене — каза Питър. — Аз ще изследвам къщата.
Всички решиха да тръгнат с него и така започнаха приключенията. Тази къща беше сякаш безкрайно голяма и пълна с неочаквани неща. Както и очакваха, първите няколко врати, които отвориха, водеха в необитаеми спални. Но скоро попаднаха на една много дълга стая, пълна с картини, а в един ъгъл видяха и желязна ризница. Следващата стая беше цялата облицована в зелено, а в един от ъглите имаше арфа. След това извървяха три стъпала надолу и пет стъпала нагоре и после минаха през нещо като малко холче и врата, която водеше към балкон. После следваше поредица от свързани една с друга стаи с рафтове, отрупани с книги. Повечето от тях бяха много стари, а някои — по-големи и от черковна библия. Скоро след това надникнаха в съвсем празна стая, където се намираше само един голям дрешник от ония, дето имат огледало на вратата. Нищо друго нямаше в стаята освен една умряла конска муха на перваза на прозореца.
