Хроника на една предизвестена смърт
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хроника на една предизвестена смърт». Краткое содержание книги:
Разпукваше зората на един мрачен вторник. Нямах смелост да спя сам след тягостния ден и бутнах вратата в дома на Мария Алехандрина Сервантес — за всеки случай, ако не беше сложила резето. Тиквените фенери по дърветата бяха запалени, а в двора за танци горяха огньове от цепеници, над тях димяха големи тенджери, в които мулатките боядисваха в черно пъстрите си дрехи. Заварих Мария Алехандрина Сервантес будна, както винаги призори, и съвсем гола, както винаги, когато нямаше чужди хора в къщи. Беше седнала по турски върху царското си ложе, пред истинско вавилонско блюдо — телешки котлети, варена кокошка, свинско филе и гарнитура от банани и зеленчуци, които щяха да стигнат за петима. Да яде без мярка винаги е бил единственият й начин да плаче и никога не я бях виждал да го прави с такова отчаяние. Излегнах се до нея, облечен, почти без да продумам, като плачех и аз по своему. Мислех за жестоката съдба на Сантяго Насар, която го бе лишила от двайсет години щастие не само със смъртта, но и с обезобразеното тяло, с неговото разкъсване и унищожение. Сънувах, че някаква жена влиза в стаята с момиченце на ръце, а то гризе, без да си поеме дъх, и полусдъвканите зърна царевица падат в пазвата й. Жената ми казва: „Тя дъвче през куп за грош, едно сдъвче, друго изпусне.“ Изведнъж усетих тръпнещите пръсти, които разкопчаваха ризата ми, и усетих опасния дъх на звяра на любовта, излегнат зад гърба ми, и почувствах, че потъвам в сладостните подвижни пясъци на нежността. Но тя рязко спря, покашля се някъде много отдалече и се изплъзна от живота ми.
— Не мога — каза, — миришеш ми на него.
И не бях само аз. Всичко продължи да мирише на Сантяго Насар в оня ден. Братята Викарио усетили миризмата в килията, където ги затворил кметът, докато му наредят какво да прави с тях. „Колкото и да се търках със сапун и кълчища, не можах да премахна миризмата“ — ми каза Педро Викарио. От три нощи не били спали, но не можели да си починат, защото, щом се унасяли, отново извършвали престъплението. Като се опитваше да ми обясни състоянието си в оня далечен и безкраен ден, вече остарелият Пабло Викарио ми каза съвсем простичко: „Като че ли бях буден два пъти.“ Този израз ме накара да си помисля, че за тях в килията най-непоносимо е било ясното съзнание.
Помещението бе три метра дълго, имаше много високо прозорче с желязна решетка, портативен нужник, леген и кана за миене и две зидани легла, покрити с рогозки. Полковник Апонте, по чиито указания бе построено, казваше, че по-удобен хотел не е съществувал. Брат ми Луис Енрике бе на същото мнение, защото една нощ го бяха задържали при свада между музиканти и кметът разреши по милост една от мулатките да му прави компания. Може би братята Викарио са си помислили същото в осем сутринта, когато се видели на безопасно разстояние от арабите. В този миг ги е крепяла мисълта, че са изпълнили дълга си, и единствената им тревога била упоритата миризма. Поискали много вода, домашен сапун и кълчища и измили кръвта от ръцете и лицата си, после си изпрали и ризите, но пак не могли да се успокоят. Педро Викарио поискал да му донесат дезинфектиращите и диуретичните средства, както и руло стерилна марля, за да си смени превръзката, и успял да уринира два пъти сутринта. Положението му обаче толкова се влошило с напредването на деня, че миризмата останала на втори план. В два часа следобед, когато биха могли да изпаднат в унес от жегата, Педро Викарио бил толкова уморен, че не можел да лежи в леглото, от тая умора и краката не го държали. Болката в слабините стигала до врата му, не можел да пикае и имал ужасното предчувствие, че вече няма да може да заспи до края на живота си. „Останах буден единайсет месеца“ — ми каза той, а аз го познавах достатъчно добре, за да му повярвам. Не могъл да обядва. Пабло Викарио обаче хапнал по малко от всичко, което им донесли, и петнайсет минути след това ги хванало силно зловонно разстройство. В шест часа следобед, докато аутопсирали трупа на Сантяго Насар, извикали спешно кмета, защото Педро Викарио твърдял, че брат му е отровен. „Направо се изтичах — ми каза Пабло Викарио — и не можехме да се отървем от мисълта, че това е работа на турците.“ Дотогава нужникът в килията два пъти прелял, а стражарят шест пъти го водил в клозета на кметството. Там, в нужника без врата, пазен от стражаря с насочено към него оръжие, го заварил полковник Апонте, и от Пабло Викарио наистина така течало, че предположението за отрова не било изключено. Веднага обаче го отхвърлили, защото се установило, че е пил само вода и е ял от храната, изпратена им за обяд от Пура Викарио. Въпреки това кметът толкова се уплашил, че затворил задържаните у дома си със специална охрана, докато дошъл следователят и ги препратил в затвора в Риоача.