Жил Висенте1
В деня, в който щяха да го убият, Сантяго Насар станал в 5:30, за да посрещне парахода, с който пристигаше епископът. Сънувал, че прекосява гора от огромни смокинови дървета, над която ръми ситен дъждец, и за миг се почувствал щастлив в съня си, но се събудил с усещането, че целият е оплескан с птичи курешки. „Непрекъснато сънуваше дървета — ми каза Пласида Линеро, неговата майка, когато двайсет и седем години по-късно си припомняше подробностите от онзи злощастен понеделник. — Предишната седмица беше сънувал, че лети плавно сред бадемови дървета, сам в самолет от станиол“ — ми каза тя. Макар да се ползваше със заслужената слава на добра гадателка на чужди сънища, особено ако й ги разказваха на гладно, не забелязала никаква злокобна поличба в двата съня на сина си, нито пък в другите с дърветата, които той й разказал сутринта преди смъртта си.
Сантяго Насар не обърнал внимание на предзнаменованието. Спал малко и зле, напълно облечен, и се събудил с главоболие и бакърен привкус в устата, но го изтълкувал като естествена последица от сватбения гуляй, проточил се до късно след полунощ. Нещо посече: хората, които срещнал, след като излязъл от дома си в 6:05, до момента, когато бе заклан като прасе, час по-късно, си го спомняха леко сънен, но в добро настроение, а по една случайност казал на всички, че денят е прекрасен. Никой не беше сигурен дали думите му се отнасяли до времето. Спомените на мнозина съвпадаха, че утрото било сияйно, с лек морски бриз между банановите дървета, нещо естествено за един хубав февруарски ден. Но повечето бяха единодушни, че денят бил мрачен, небето ниско и навъсено, а въздухът наситен с тежкия мирис на застояла вода, и че в момента на нещастието ръмял ситен дъждец, също както в съня на Сантяго Насар с дърветата. Аз се съвземах от сватбения гуляй в апостолския скут на Мария Алехандрина Сервантес и чух като в просъница тревожния и лудешки звън на камбаната, като си помислих, че бие в чест на епископа.
Сантяго Насар облякъл панталони и риза от бял лен, изпрани без кола, същите, каквито бе носил предишния ден на сватбата. Не бяха дрехи за всеки ден. Ако не беше пристигането на епископа, би си облякъл костюма с цвят каки и ботушите за езда, с които всеки понеделник отиваше в „Дивино ростро“, чифлика, наследен от баща му, който той управляваше разумно, ала без особена полза. Обикновено в планината носеше на колана си пистолет „Магнум 357“, чиито бронебойни патрони, според думите му, можели да разкъсат дори кон. В сезона на яребиците носеше и ловните си такъми. Освен това в шкафа държеше една пушка „Манлихер Шонауер 3006“, една „Холанд Магнум 300“, един „Хорнет 22“ с оптически мерник и с две степени и автоматична пушка „Уинчестър“. Винаги спеше като баща си — с оръжие, скрито в калъфката на възглавницата. Но онзи последен ден, преди да излезе от къщи, извадил патроните и пъхнал пистолета в чекмеджето на нощното шкафче. „Никога не оставяше заведено оръжие“ — ми разказа майка му. Знаех това, знаех също, че никога не оставяше мунициите и оръжието на едно и също място. Криеше патроните в някой отдалечен ъгъл, та никой, дори случайно, да не се изкуши да зареди с тях оръжието в дома му. Баща му наложи този благоразумен навик, откакто една сутрин, когато прислужницата тръснала възглавницата, за да свали калъфката, пистолетът, удряйки се в пода, изгърмял, а куршумът разцепил шкафа в стаята, пробил стената, прелетял с войнствен писък през трапезарията на съседната къща и превърнал в гипсов прах един светия в естествен ръст от главния олтар на църквата, в другия край на площада. Сантяго Насар, тогава дете, завинаги запомни поуката от това произшествие.
Последният спомен, който майка му бе запазила за него, беше от същото онова утро, когато минал набързо през стаята. Събудил я, докато търсел пипнешком аспирин в аптечката на банята, тя запалила лампата и го видяла застанал на вратата, с чаша вода в ръка. Така го и запомнила завинаги. Тогава Сантяго Насар й разказал съня си, но тя не обърнала внимание на дърветата.
— Всички сънища с птички вещаят добро здраве — му казала тя.
Видяла го от същия хамак, в същото положение — така, както я заварих в последните й дни, когато се върнах в това забравено селце, опитвайки се да възстановя разбитото на хиляди парченца огледало на спомените. Тя едва различаваше контурите на предметите дори на дневна светлина, а на слепоочията си бе наложила билки против постоянното главоболие, което бе оставил синът й, преминавайки за последен път през спалнята. Лежеше настрани и вкопчила ръце във въжетата на хамака, се опитваше да се изправи, а в полумрака на стаята миришеше на църковен купел — същата миризма ме бе изненадала в утрото на престъплението.
вернуться
1
Жил Висенте (1470–1536) — португалски поет и драматург, писал на португалски и испански; основоположник на театъра в Португалия — бел. пр.
