Отмъщението на стоманения плъх

— Добър вечер… господа — промърмори дежурният робот с малка пауза пред последната дума, когато ни преброи и сравни профилите в блока на паметта си. — С какво можем да ви услужим?

— С най-хубавия апартамент в заведението — казах аз, записвайки в регистрационната книга измислени имена и фамилии, а също така и измислен адрес, и започнах да храня с банкноти процепа на касата на бюрото. Наличните — в аванс, това бе златно правило на „Работник“, с всякакъв баланс, връщан преди напускането на хотела. Роботът-пиколо тръгна напред, посочвайки ни пътя, и се приближи до вратата на апартамента ни, отвори я под звуците на фанфарите, сякаш бе второто пришествие.

— Много мило — казах аз и натиснах копчето „бакшиш“ на гърдите на робота, автоматически сваляйки двадесет цента от кредитния ми баланс.

— Поръчай пиене и мезе — предложих аз на лет-майора, посочвайки вградения в стената щит-меню. — Всичко, което измислиш за ядене, а също така печено и шампанско.

Тази идея му хареса и Васко деловито започна да натиска копчетата. В същото време разопаковах багажа. Към китката ми бе привързан детекторът за бъгове, който безгрешно ме отведе до единствения оптико-звуков бъг. Намираше се на същото място, където и всички останали, които бях открил по-рано. Тези хотели наистина бяха стандартни и аз умело поставих креслото право пред нея, когато отворих куфара си.

Вратичките за доставка се отвориха. Появи се шампанско и студени чаши. Васко все още поръчваше като луд, насилвайки копчетата и кредитния ми баланс, демонстриран с крупни цифри, които бързо се търкаляха към нулата. Отворих бутилката. Тапата гръмна и се удари в стената близо до него, за да привлека пияното му внимание и напълних чашите.

— Да пием за космическата армада! — предложих аз, подавайки му чашата и едновременно пускайки в нея малко зелено хапче.

— За космическата армада! — отговори лет-майорът, пресушавайки чашата и запявайки някаква страшно шовинистична песен, която, както се досещах, ми предстоеше да науча. Все за сияещи дюзи, бляскащи оръдия, доблестни воини и горящи слънца. Бях преситен от нея, преди да я е започнал.

— Изглеждаш уморен — забелязах аз, — не искаш ли да поспиш?

— Ще поспя… — съгласи се той, клюмвайки.

— Мисля, че би било добре да си легнеш и малко да си починеш преди обяда.

— Ще легна… — чашата му падна на килима и той се заклатушка през стаята и се изтегна в цял ръст на най-близкото легло.

— Виждаш ли, уморен си. Заспивай, а аз ще те събудя.

Покорен от хипнонаркотика, той затвори очи и веднага започна да хърка. Ако някой е чул транслираното от бъга, едва ли е забелязал нищо подозрително. Пристигна обядът: стигаше да се нахрани цяла рота — моите пари не означаваха нищо за Васко. Малко се подкрепих, преди да пристъпя към работа.

Първото неща, разбира се, е инжекцията, осигуряваща нервна блокада и обезболяваща лицето ми. Щом подейства, вдигнах хъркащия лет-майор и наведох настолната лампа за четене към лицето му. Това не беше трудна работа: имахме почти сходни костни структури и еднакво телосложение, пък и приликата не трябваше да е съвършена. Просто достатъчно близка, за да съвпада със снимката му в казарменото удостоверение. Качеството на снимката беше същото като на снимките, където вместо човек се проявява муцуна на бръсната маймуна.