Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
В този момент Рейна буквално се загърчи от срам, а по страните й изби ярка руменина. Мъжът срещу нея не й помагаше с нито една дума. Докато говореше, тя избягваше погледа му, но същевременно осъзнаваше, че я гледа втренчено, изчаквайки следващите й реплики. Но всъщност имаше ли какво да му казва повече?
Само въздъхна, след което продължи.
— Достатъчно е човек само веднъж да ви погледне, сър Ранулф, и веднага ще му стане ясно, че вие не… Е, вече сте разбрали, че Тео е различен от останалите, че само с мъже… — Просто не можеше да продължи в същия дух. — Накратко, направих глупава грешка.
— Да, така е. Напълно сте права.
Рейна се вцепени, когато чу сърдития му бас. Значи този мъж все още се гневеше! Тя го погледна право в очите и никак не й хареса онова, което съзря в индиговите им дълбини.
Дълбоко я засегна фактът, че той не прояви великодушие, след като му се извини и затова добави хладно:
— Разбира се, вината бе моя. Тео не може да бъде по-различен от това, което е. Цели пет години е до мен — обичам го и го ценя. Наказвала съм го не един път и смея да ви уверя, че повече не ще ви смущава с присъствието си. Ако обаче не можете да простите случилото се и пожелаете да си тръгнете, ще проявя разбиране.
Значи да прости или да изчезва, така ли? Ранулф успя все пак да преглътне словата, с които искаше да изрази отношението си към този ултиматум. Това женче го постави пред свършен факт! Искаше от него да забрави обидата и освен това му попречи да даде път на гнева си. Разбира се, че не можеше да си тръгне преди да падне нощта и да вземе със себе си малката вещица. Но Бог ми е свидетел, помисли си той, че вече няма да ме измъчват угризения на съвестта. Просто я предавам по най-бързия начин на Ротуел. Защото тези двамата си бяха лика-прилика.
— Както сама казахте, вече съм простил — изрече той с усилие.
— Да ви кажа честно, не се чувствам като човек, комуто са простили, сър Ранулф. Ако се налага, можете спокойно да ме поразтърсите още веднъж. Може би така обидата ще ви остави по-лесно.
Той я изгледа остро — напомняше му, че и той е извършил непростима грешка. Не се усъмни ни за миг, че репликата й е подготвена. Отгоре на всичко тази жена се одързостяваше да му се усмихва, при което в устата й проблесна ред бисерно-бели зъби.
Очевидно не очакваше да й отговори! Тя просто хвърли мост помежду им и с неуловимо движение положи ръка на коляното му. Дръпна я веднага, сякаш едва в този момент се е досетила, че все още не го познава достатъчно и не може да си позволи такъв интимен жест. Но усмивката все още не слизаше от устните й.
— Разбира се, предложението ми не беше сериозно. Всъщност никога ли не се шегуват с вас?
— О, да. Уолтър често рискува живота си по този начин.
Тя се разсмя тихо. Гласът й бе наистина приятен.
— Засрамете се! Не бива да се държите така. Мога само да се надявам, че лошото ви настроение се дължи единствено на празния ви стомах. Защото в такъв случай мога да ви помогна незабавно.
Ранулф поруменя. Младата лейди явно продължаваше да го поднася. И все пак, не потиснеше ли бързо лошото си настроение, Рейна нямаше само да му предложи да си замине, а направо щеше да го поиска от него.
— Извинете ме, госпожице. Най-охотно ще се заема с гозбите ви.
— Е, в такъв случай не бива повече да ви бавим. Елате, ще споделите моето блюдо.
Боже милостиви, нима наистина се налагаше? Тя безспорно го отличаваше, но за него този жест не беше награда. Да седи до нея и да се придържа към всичките тези дворцови правила, да я храни с най-отбраните хапки, да реже парчета месо за нея, да не оставя чашата и празна и изобщо да прави всичко възможно само и само да й хареса — нима всичко това можеше да се нарече удоволствие? Ако мъжът е гладен, трябва да седне и да се нахрани на спокойствие — нещо невъзможно в присъствието на дами, които естествено очакват да бъдат обслужвани и забавлявани.
Ранулф затвори очи и простена, но веднага ги отвори — Рейна се върна до подиума, предполагайки отново, че той я следва по петите. Докато тя се плъзгаше по пода, погледът му се спря на тесните, леко полюшващи се бедра. На колко ли години беше? Петнадесет? Или може би шестнадесет? Не бе възможно, каквато е мъничка, да е много по-възрастна. Трябваше обаче да й се признае, че гърдите й си бяха наред. Две малки, но изпъкващи хълмчета. Независимо от множеството гънки на одеждата й.
Както седеше срещу нея в нишата не му бе трудно да я разгледа подробно, поне докато избягваше погледа му по време на извинителната си реч. В лицето й нямаше нищо детско. Бе малко, но изразително — лице на жена. Косите вежди буквално се скриваха зад мигли — ресни като на пони. Бадемовите очи, малкият, прав нос, широката уста с пълна долна устна и изящната брадичка допълваха нейния образ. Това лице не бе красиво в приетия смисъл на думата, но пък бе наистина интересно с тази пищна долна устна и безупречната кожа, нежна и изящна като крем, кожа, която сякаш те кани да я докоснеш. Но най-необичайната, направо смайваща особеност на Рейна бе съчетанието на невероятните светлосини очи с коса, черна като катран, със също толкова черни вежди и още по-черни и гъсти мигли. Може и да не бе хубава, но в никакъв случай не и грозна.