Десетият праведник

Е, няма как, човек трябва да избира между страха от живите или страха от мъртвите, помисли Николай, крачейки под безжизнените погледи на замрежени с паяжини прозорци. С живите всичко беше ясно: едно надникване в раницата му бе достатъчно, за да го прати на мястото на онзи с табелката и изкълвалите от гарвани очи. Колкото до мъртвите… всеки контрабандист на кибрит трябваше да свикне с тяхното мълчаливо присъствие. Стигаше му това, че бе намерил къде да прекара отминалата нощ под покрив и с пълната увереност, че никой няма да се приближи до прокълнатото село, освен може би друг пътник като него, принуден да избира потайни и забравени пътеки. Цената за нощувката не беше толкова голяма — неясното напрежение, което го съпровождаше още от приближаването към изоставените постройки и се засилваше със скърцането на открехнатите врати, с облачетата прах под стъпките му, с бързия поглед към мумифицираните останки на пода в хола и търсенето на нова къща, слава Богу, този път празна. Отново му бе помогнал огънят — благословия и проклятие на днешното време. Знаеше, че червеникавите отблясъци в прозорците се виждат отдалече сред нощния мрак… но кой ли би дръзнал да провери дали пламъците са дело на човешка ръка? Те прогонваха живите… и още по-важно, прогонваха призраците на тази прашна стая, успокояваха Николай и поне отчасти смекчаваха странното чувство на натрапничество, когато отвори шкафа и измъкна отвътре грижливо сгънатите, пожълтели от времето чаршафи. В трептящата светлина на огъня беше по-лесно да отхвърли другите мисли и да се съсредоточи върху непосредствената задача — да одере и изпече хванатия през деня заек. Но тягостната, неопределена тревога бе само отпъдена, тя чакаше, стаена в дебелите стени, и през нощта го караше да се буди час по час и заслушан в далечните крясъци на кукумявки, да се взира в червеното сияние на жаравата, изпитвайки странната вина, че е жив.

Последните къщи останаха назад и Николай излезе на стар, сравнително добре запазен асфалтов път сред запустели ябълкови градини. Тотенвег, Пътя на мъртвите, така го наричаха тукашните жители и той знаеше от опит, че това е най-безопасната част от прехода. Чумната епидемия в началото на тридесетте години бе изтребила до крак населението на няколко села край шосето и суеверният страх от Черната смърт тегнеше и до днес над тези места. След време споменът щеше да избледнее, мълвата да затихне и хората отново щяха да се заселят тук, ала дотогава имаше още много години, може би десетилетия.

Ако Вселената им отпусне това време, напомни му дълбоко спотаената безнадеждност, която никога не задрямваше напълно. Ако! Никой не знае отминал ли е окончателно вихърът на Колапса, или злокобните сили са си дали само кратка почивка, но нейде дълбоко продължават да прегризват корените на света, за да изтрият с един замах целия човешки род. Никой не знае. Последният човек, който можеше да разбере нещо — който бе разбрал нещо! — загина преди четиринадесет години, обвинен в измяна срещу човечеството.