Десетият праведник
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетият праведник». Краткое содержание книги:
Един от най-изявените ни фантасти, Любомир Николов е познат с романите си „Къртицата“ и „Червей под есенен вятър“, а също с много книги-игри, издадени под псевдонима Колин Уолъмбъри. Носител е на редица престижни награди, сред тях и „Еврокон“.
В тъмнината не забеляза кога се е измъкнал от потока, усети го само по разхлабването на хватката, в която го държеше течението. Изкатери се нагоре по склона, като си помагаше с ръце. Под блясъка на нова мълния видя съвсем наблизо тъмна каменна стена и сред нея едно още по-тъмно петно — вход на пещера.
Още няколко крачки и скалният свод го приюти. Чувството за покой и избавление бе толкова силно, че Николай едва не загуби съзнание. Борейки се със замайването, той остави раницата и захвърли край нея подгизналото яке. След това обърна гръб на входа и зачака. Когато сиянието на поредната светкавица нахлу за част от секундата в пещерата, той беше готов и погледът му запечата като на снимка всичко: ниската дървена ограда в дъното, купата сено край нея и по-близо — огнище и камара сухи дърва. Наоколо отново се възцари непрогледен мрак, но Николай вече не се нуждаеше от светлина. Като се ориентираше по памет, бързо отнесе наръч сено до огнището и затършува из джоба си. Макар че кожената кесийка с огнивото беше влажна, вътре не бе проникнала нито капка. Мина му мисълта да използва клечка кибрит, ала той веднага я прогони. Не беше чак толкова богат, че да си позволява подобен разкош. Опипа с длани, намери подходяща вдлъбнатина в камъка и сложи там прахан, после изви глава, за да не протече вода от мократа му коса, и усърдно зачатка с огнивото. От петия или шестия опит една искра се задържа в праханта и се превърна в мъждукаща червена точица. Николай я раздуха, сложи отгоре пет-шест сухи сламки и продължи да духа, докато най-сетне в тъмнината подскочи жълтеникаво пламъче. Предпазливо, за да не го угаси, добави още малко сено, после се пресегна за съчки. Скоро огънят се разгоря. Младежът намери няколко кола, разпъна наоколо одеялото и подгизналите си дрехи и седна полугол до огнището, като се въртеше ту на една, ту на друга страна под горещия полъх.
Плющенето на дъжда навън правеше топлината още по-приятна. От напечените дрехи взе да се вдига пара. Николай подхвърляше дърва в огъня, без да икономисва. Овчарите оставяха запас от гориво за случайни пътници като него. Не от великодушие, разбира се — просто това беше предпазна мярка против изгаряне на прътите от оградата за овце в дъното на пещерата.
Огънят беше приятел. И днес, както в праисторически времена, човекът търсеше в него подкрепа и закрила от силите на студа и мрака. Ала от дълбините на битието се бяха надигнали още по-страшни сили, за да му отнемат огъня, и човекът не можеше да направи нищо друго освен онова, което бе вършил в цялата си хилядолетна история — да се приспособява. С безброй грешки, с жестокости и фанатизъм, с животинска глупост и гениална изобретателност, упорито, отчаяно или наивно — но да се приспособява и да оцелее на всяка цена.
Мрак, помисли той. Винаги сме били като слепци в мрака на тясната, уютна стаичка, където всичко е толкова познато. Пет крачки от леглото до масата, осем до вратата, четири до банята… Достатъчно е обаче някой да размести мебелите и слепецът става безпомощен, поне докато отново опознае жилището си. А ако тази промяна е първата от хилядолетия насам? Ако последва втора, трета…
Страх и безпомощност. Познатото чувство на безсилие изпълзя от стените на пещерата, от огъня и влажните дрехи заедно с поразително ясния спомен за първия удар на Колапса. Това чувство караше човека да замре, да застине като вцепенен край радиоапарата… или да потърси изход в дивата, животинска ярост — като обезумялата тълпа, която в онзи страшен ден бе унищожила Двореца на нациите в Ню Йорк, помитайки кордоните на полицията и Националната гвардия. Колко бе минало оттогава? Деветнадесет… не, двадесет години, а сякаш беше вчера. Пред мисления поглед на Николай изплува изкривеното от безпомощен гняв лице на баща му, по онова време културен аташе на българското посолство в Мадрид. Неизвестно защо не можеше да си припомни очите, но съвършено ясно виждаше как треперят устните, плюещи с ненавист дума подир дума — всяка дума самостоятелна, подчертана, натъртена и грижливо подбрана с механичния навик на професионален дипломат: „Те са знаели! Знаели са и са мълчали, осъждайки милиарди хора на смърт! А сега светът разполага само с двадесет часа и единствено чудо може да ни спаси…“